— Там! — Той сочи една назъбена група скали на хребета отляво.
— Скали? — Не виждам нищо друго.
— Нещо. — Снори се намръщва. — Нещо бързо.
Продължаваме нататък, капнали от умора. Тук-там земята е разпукана и от нея бликат дълги огнени езици, трепкат и се протягат към небето, а въздухът е изпълнен с отвратителна воня на сяра, която пари очите и дробовете. Клисурата се разширява в прашна долина, осеяна с канари. Вятърът ги е изваял в неземни форми, много от които смущаващо наподобяват лица. Започвам да долавям шепоти, отначало неясни, но постепенно стават разбираеми, докато се напъвам да различа думите.
— Мошеник, лъжец, страхливец, прелюбодеец, богохулник, крадец, мошеник, лъжец, прелюбодеец…
— Чуваш ли това, Снори?
Той спира и ме оставя да го застигна.
— Да. — Оглежда се, все още уплашен. — Гласове. Не престават да ме наричат убиец. Отново и отново.
— Само това ли?
— … богохулник, крадец, мошеник, лъжец, прелюбодеец…
— Не те ли наричат „мошеник“ или „крадец“?
Снори ми се намръщва отвисоко.
— Само „убиец“.
Слагам ръка на ухото си.
— А, да, сега е по-ясно. Мен също ме наричат „убиец“.
— … страхливец, прелюбодеец, богохулник…
— Богохулник? Аз? Аз? — Завъртам се и оглеждам свирепо каменните лица, обърнати към мен. Всяка скала на петдесет метра околовръст сякаш носи гротескни черти, които не биха изглеждали не на място върху статуите, красящи кулата на дядо ми.
— Гняв: извършил си греха на гнева… — носи се от десетки усти.
— Не съм гневен, да го еба! — изкрещявам в отговор, без да съм сигурен защо им отговарям, но потокът от обвинения ме е увлякъл.
— Похот: извършил си греха на похотта…
— Е… строго погледнато…
— Джал? — Ръката на Снори пада на рамото ми.
— Алчност: извършил си греха на алчността…
— О, я стига! Всеки е проявявал алчност! Искам да кажа, покажете ми човек…
— Джал! — Снори ме разтърсва и ме завърта към себе си.
— Да? Какво? — Премигвам нагоре срещу него.
— Похот: извършил си…
— Добре де! Добре! — изревавам толкова силно, че заглушавам гласовете. — Бил съм похотлив. Неведнъж. Ще си призная за всичките седем, само млъкнете.
— Джал! — Една плесница връща категорично вниманието ми към северняка. — Това не са нещата, от които се интересуват боговете. Това е твоето верую. Това са глупостите, срещу които реват вашите духовници.
Имаше право.
— Е, и?
— Мъртвите земи се оформят от очакванията на човек, но ние сме двама и религиите ни не се погаждат. — Той ме пуска. — Бяхме в царството на Хел, където тя властва над всичко мъртво. Но…
— Но?
— Мисля, че сега сме кривнали в твоя Ад.
— О, боже.
— … не изговаряй напразно името Господне… — Гласът на епископ Джеймс, макар че заместникът на баща ми никога не е съскал така, сякаш му се иска да ми издере очите.
Подземният свят, над който властва двуликата богиня на Снори, Хел, е доста ужасно място, но имам чувството, че моят Ад от огън и жупел, препълнен с грешници и дяволи, които ги пекат, може би го надминава по гадория.
— Да се връщаме. — Завъртам се и тръгвам назад откъдето сме дошли. — Как изобщо се озовахме тук? Уж ти си вярващият.
— … неверник, неверник, изгорете неверника…
— Искам да кажа, ти си този с по-силна вяра.
— … неверник, неверник, мъчете неверника…
— Не че и моята вяра не е много силна, слава на Господа! — Прекръствам се — Отец, Син и Свети дух, — и то не с онова вяло движение, както прави татко, а грижливо и прецизно като епископ Джеймс.
— Може да не е от теб, Джал. — Ръката на Снори отново е на рамото ми и ме спира. Поглеждам го и той кимва напред.
Нещо пробягва през пролуката между две от най-големите канари, пръснати по дъното на долината. Успявам да го зърна съвсем мимолетно — нещо мършаво и бледо… нещо лошо.
— Това е Адът на нашия враг. Той го е довел със себе си на лова. — Снори вече е стиснал брадвата.
— Но никой не знае, че сме тук… — Слагам ръка върху ключа, скрит под жакета ми, току над сърцето. Изведнъж ми се струва тежък. Тежък и по-студен от лед. — Мъртвия крал?
— Възможно е. — Снори разкършва рамене. Сините му очи изглеждат почти черни в мъртвешката светлина и са вперени в скалата, зад която е изчезнало създанието. — Ако по някакъв начин е бил известен за присъствието ни, може би просто да иска да си отмъсти, че сме държали ключа далеч от него.