— Като стана дума…
Създанието слага край на всякакъв по-нататъшен разговор, като се появява от сенките в подножието на скалата и се втурва към нас с ужасяваща скорост. Носи се напред на тънки костеливи крака, силата на всеки тласък го отхвърля на една страна, само за да бъде коригиран от следващия, така че то криволичи през осеяната със скали равнина, оставяйки след себе си пищящи от ужас каменни лица. Напомня ми за белите жилки, които можеш да видиш в мускулите на мъж, разпорен с меч. Нерви, така ги наричаше един от моите наставници, докато сочеше кошмарните рисунки в някакъв древен том по анатомия. Това създание прилича на нерв: бяло, тънко, дълго, разклоняващо се на крайници, които на свой ред се разделят на три подобни на корени пръста, а главата му представлява безок клин, достатъчно остър, за да се забие в човек.
— Лич. — Снори назовава звяра и прави три крачки към него, преценявайки момента на удара си. Надава рев, острието на брадвата му разцепва въздуха, а мускулите му се издуват, тласкайки я напред. Личът се стрелва под удара и се надига да сграбчи Снори за гърлото, а с другата ръка за корема, вдига го високо във въздуха и го тръшва на земята с отвратително хрущене. Вдига се облак прах, така че не мога да видя как е паднал, макар че при толкова много скали наоколо едва ли е добре.
— Мамка му. — Най-после се сещам да изтегля меча си. Той излита със звън от ножницата и мъртвешката светлина запламтява по руните, точещи се по острието. Ръката ми трепери.
Брадвата на Снори се надига нестабилно сред прашния облак и личът я грабва, а после продължава движението, за да я завърти в кръг и да я стовари горе-долу на мястото, където очаквам да е главата на Снори. Ударът отеква глухо и окончателно. Мога да различа само дръжката, стърчаща без опора, когато личът я зарязва и тръгва към мен, прахът все още се издига около него като дим. От създанието се излъчва ужас, както от огъня — топлина.
— О, гадост. — Бръквам с другата си ръка в пазвата си и вадя ключа на Локи. — Виж, можеш да го вземеш, само ме остави…
Личът напада и е толкова бърз, че ми се струва, че съм замръзнал на място. В един миг е там, в края на прашния облак, а в следващия ме е докопал с една ръка за гърлото, а с другата — за китката, държаща меча. Докосването му е неописуемо скверно. Бялата му плът сякаш се слива с моята. Имам чувството, че безброй корени потъват в мен, заравят се между вените, и всеки от тях пламти от люта агония, която не оставя място дори за писъци.
Създанието ме държи така, безполезен и неподвижен, докато бялото му клиновидно лице ме оглежда, и всичко, което мога да направя, е да се моля да умра, но не съм в състояние да процедя думите през челюстите си, стиснати толкова здраво, че очаквам всеки миг зъбите ми да се строшат, да се пръснат на парченца всичките наведнъж.
Главата на лича се накланя към ключа на Локи, който държа в парализираната си ръка между нас, насочен нагоре.
Зървам покрай главата на лича нещо голямо и димящо да се носи към нас. В последния момент виждам, че това е Снори и че от него се вдига прах с всяка гърмяща стъпка. Ръцете му са празни, сякаш възнамерява да разкъса създанието с гола сила. Личът се обръща, по-бърз от мисълта, и го улавя за раменете. Колкото и да е тънък, той е като вкопан в земята и поема целия импулс на атаката на викинга само с една рязка крачка назад.
Аз стоя, все още замръзнал в мига. Мечът на Едрис Дийн се е изплъзнал от ръката ми, пусната от лича, но още не е паднал на земята. Очите ми проследяват пътя му и виждат, че при крачката назад личът се е притиснал в черната пръчица на ключа на Локи и върхът е проникнал на сантиметър в бялата му плът.
Мога единствено да го завъртя.
И щом ключът се завърта, неговата чернота нахлува в алабастровото бяло на лича, стрелва се по него на абаносови нишки, всяка от които се разклонява ли, разклонява, омърсява го, покварява го. Гравитацията посяга за мен и аз падам, измъквайки ключа, но още докато се стоварвам на земята, вдигайки прах, виждам как личът започва да се разнищва, като че ли се състои от хиляда нишки, хиляда тънки бели тръбички, сега сиви и гниещи, всяка от които се отделя от съседната и всичко това се разтваря, разгръща, пада…
— Вермилиън! — Блъскане по покрива на каретата, грубият глас на който там селяндур в момента държеше юздите. Надигнах се рязко, облян в пот.
— Слава на Бога! — Потреперих. Погледнах китката си, очаквайки да видя там белега от изгаряне, оставен от лича. Лиза измърмори в просъница с глава в скута ми и лице, скрито от косата ѝ. Старият свещеник, отец Агор, присви неодобрително срещу мен бледите си очи.