— Вермилиън ли каза той? — Повдигнах щората и надникнах навън, примижавайки срещу ярката светлина. Покрай нас се подрусваха покрайнините на Вермилиън. — Най-после!
— Стигнахме ли? — Лиза мигаше, на лицето ѝ имаше отпечатък, където беше лежала върху мен, нишки коса се бяха пъхнали в ъгълчето на устата ѝ.
— Стигнахме! — Усмивката ми беше толкова широка, че чак лицето ме заболя.
Лиза ме стисна за ръката и също се усмихна, и изведнъж всичко на света беше наред. Поне докато не си спомних за Мейрес Алус.
След минути двамата с Лиза слязохме пред съдебната палата на площад Голот, схванати и протягащи се, и се заоглеждахме невярващо. Отец Агор подхвърли монета на един носач, който свали багажа му от покрива на каретата и тръгна след свещеника с куфар под всяка мишница. Мълчаливият ни приятел търговец се оттегли — багажа му го караше едно момче с муле, и двамата с Лиза останахме сами на претъпканата улица, докато каретата се отдалечи с трополене към която там конюшня щеше да я приеме.
По пътя си на юг със Снори бях прекарал голяма част от времето си в планиране и сладостно очакване на завръщането си във Вермилиън. Докато пътувах с Лиза, почти не бях обелил и дума по въпроса — може би от страх да не урочасам работата, или пък от неверие, че след всичко, което бях изтърпял, домът ни ще чака да ни приеме отново, все едно нищо не се е променило. Но ето го тук, оживен, горещ, потънал в собствените си грижи и безразличен към нашето пристигане. На Адамовия площад имаше събрани много войници, провизиите им бяха струпани край стената на военната академия.
— Ще ме заведеш ли у дома, Джал? — попита Лиза.
— По-добре не. Срещал съм по-големия ти брат и той не ме харесва. — Лорд Грегъри щеше да ме накълца лично, ако не се бях скрил зад ранга си и не го бях принудил да подкокороса граф Исен да свърши работата вместо него.
— Сега живея в двореца, Джал. — Тя беше навела глава и бе забила поглед в краката си.
— А, да. — Бях забравил. Тя имаше предвид стаите в апартамента на Големия Джон в крилото за гости, които делеше със съпруга си. — Не мога. Има нещо много важно, което трябва да свърша веднага.
Лиза вдигна очи, разочарована.
— Виж. — Размахах ръце, като че ли имаше нещо за виждане, което би могло да го обясни. — Ти не ме искаш там. Не и докато се срещаш с Барас. А и едва ли ще те сполети някаква беда оттук до портите на двореца.
Тя продължаваше да ме гледа с големите си очи, без да казва нищо.
— Аз щях да се оженя за теб, знаеш ли? — Тези думи ме изненадаха, но вече бяха излетели, а думите не можеш ги върна обратно. Те остават да висят помежду ви, неловки и смущаващи.
— Ти не си семеен тип, Джал. — Беше килнала глава и върху лицето ѝ имаше отсянка на изненада.
— Бих могъл да съм! — Навярно. — Ти беше… специална, Лиза. Имаше нещо хубаво между нас.
Тя се усмихна, от което я пожелах още повече.
— Моят балкон не е единственият, на който си се катерил, Джал. Дори в именията на баща ми. — Тя ме хвана за ръцете. — Знаеш ли, жените също обичат да се позабавляват. Особено пък жени, родени в семейство като моето, които знаят, че ще бъдат омъжени според интересите на баща им, а не по собствен избор.
— Баща ти веднага би сграбчил шанса да омъжи една от дъщерите си за принц!
Лиза стисна ръцете ми.
— Брат ни наистина сграбчи шанса.
— Дарин. — Името му имаше горчив привкус. По-големият брат. Онзи, когото не можеш да видиш да излиза с пиянско залитане от бордеите в предутринната сивота, нито пък да прахосва чужди пари на хазарт. Онзи, който не е затънал до ушите в дългове към престъпници от подземния свят.
Изведнъж почувствах, че не мога да търпя любезността ѝ и секунда повече.
— Виж какво. Трябва да се погрижа за тази работа. Тя не може да чака. И… — Затършувах във вътрешния джоб на жакета си. — Имам нужда от помощта ти. — Извадих ключа на Локи, увит в парче дебел кадифен плат и овързан здраво с връв. — Пази ми това. Не го отваряй. За бога, дори не го докосвай. Не го показвай на никого. — Свих ръцете ѝ върху пакетчето. — Ако не се върна в двореца до един ден, предай го на Червената кралица и ѝ кажи, че е от мен. Можеш ли да го направиш? Важно е. — Тя кимна и аз пуснах ръцете ѝ. И някак си, въпреки че този ключ беше най-ценното нещо в целия Червен предел, нещо, за което се бях сражавал и проливал кръвта си, и буквално бях минал през Ада, за да го опазя, не усетих да ме жилва съжаление, като позволих на Лиза де Вийр да го вземе. Само чувство на покой.
— Джал, плашиш ме.
— Трябва да отида да видя Мейрес Алус. Дължа му много пари.