Прекосих залата и отидох при Дългия Уил, треньор и търсач на таланти, мършав човек с чорлава сива коса.
— Мейрес тук ли е?
Дългия Уил кимна към Охрената яма. От четирите големи ями тя се намираше най-далеч от главния вход. Запромушвах се през тълпата, като се потях, и то не само от усилието да нося съкровището си. Мисълта за Мейрес Алус предизвикваше тръпки в мен и караше краката ми да омекват досущ като треперещите ми ръце — макар че с този страх идваше и неочакван гняв, надигаща се жега, която се бе спотайвала под ужаса, правейки ми компания през цялото дълго и друсащо пътуване от Марсил.
Едно хубаво момиче плъзна пръсти през косата ми, един мазен продавач на вино тикна към мен калаен бокал. Аз погледнах многозначително към ковчежето, заемащо и двете ми ръце.
— Принц Джалан? — Някой ме беше познал, но не беше уверен.
— Това Джалан ли е? — обади се един дебел южен барон. — Проклет да съм, той е.
Дребни служители се разделяха пред мен, докато се приближавах към гъстата пъстроцветна групичка по края на Охрената. Повече от година. Хиляди мили. От ледената пустош до палещата пустиня. Бях минал през самия Ад… и ето ме пак тук, откъдето бе започнало всичко. Четиринайсет месеца и вече почти не ме познаваха, тук, на мястото, където бях пропилял толкова време и пари, и чужда кръв.
Около мен вече се надигаше мърморене: дори тълпата да не беше сигурна за името ми, можеше да разпознае човек, вървящ целенасочено към сърцето на нещата. Последните няколко слоя се отдръпнаха, мъже, които познавах по лице и име: съдружници на Мейрес, търговци, които държеше в джоба си, дребни лордове, които го ухажваха за заеми или бяха ухажвани за едно или друго предимство. Тук се въртеше бизнес, докато на двайсет стъпки под нас двама мъже се биеха, влагайки всичко от себе си, за да пречукат другия с юмруци.
Двама теснолики словени отстъпиха встрани и там, между тях, стоеше Мейрес Алус, дребен, с маслинена кожа и скромна туника — като го гледаш, никога не би ти хрумнало, че той притежава това място и още много други. Мейрес не показа нито изненада, нито интерес от моето появяване.
— Принц Джалан, дълго ви нямаше. — От ямата зад него се надигна триумфален рев, но вече никой не изглеждаше заинтересуван. Представих си как победителят вдига поглед, очаквайки да види ликуващи физиономии, но не вижда нищо освен дървения парапет и тила на някоя и друга глава.
Йорг Анкрат, това дете чудо, за което, изглежда, се носеха толкова много пророчества, този свиреп и всепобеждаващ младеж, около когото явно се въртяха плановете на баба ми, младият крал, възпламенил Строителско слънце в Гелет и още едно пред прага на Хамада… той ми беше дал съвета си как да се справя с Мейрес Алус. Беше изрекъл думите си в горещия пиянски мрак на една хамадска нощ и сега, когато Алус най-сетне стоеше пред мен, онези забравени думи се надигнаха като мехурчета от дълбините на паметта ми.
— Дойдох да уредя делата ни, Мейрес. Може би е по-добре да отидем на някое по-уединено място. — Посочих с очи към закритите със завеси ниши, където се извършваха всевъзможни преговори в Кървавите дупки, от плътски до търговски, не че двата вида можеха да се разграничат.
Тъмните очи на Мейрес се спряха на ковчежето в ръцете ми.
— Струва ми се, че прекалено голяма част от делата ни са се вършили зад затворени врати, принц Джалан. Нека уредим сметките си тук.
— Мейрес, едва ли е подходящо…
— Тук. — Това беше заповед. Той искаше да ме унижи пред свидетели.
— Аз наистина не…
— Тук! — излая Мейрес Алус. Не си спомнях някога преди да е повишавал глас. Той хвърли поглед през рамо в ямата. — Лош бой. Доведете мечката.
Ако в Кървавите дупки все още имаше някой толкова погълнат от собствените си дела, че да не зяпа мен, споменаването на мечката бързо промени това. Тръпка пробяга през тълпата и тя се юрна вкупом към Охрената, привлечена от виковете на боеца за милост и перспективата да види как не получава такава.
Мейрес не се обърна да гледа зрелището, а вместо това задържа очи върху мен. Стояхме така, докато гъмжилото наоколо виеше за кръв: гласовете си съперничеха първо с писъците на мъжа, а после с ужасното мляскане на мечката, разкъсваща храната си.
— Имате някаква работа с мен ли, принц Джалан? — Мейрес килна глава, подканвайки ме да отговоря. Двама от биячите му сега стояха до раменете ми, корави мъже, които бяха оцелели в ямите, за да се издигнат до сегашното си положение.