— Дойдох да си изчистя дълговете, Мейрес. Взех тези заеми съвсем добросъвестно и дадох дума да се разплатя в пълна мяра. Баща ми е син на Червената кралица и аз не давам обещанията си лекомислено. — Наблегнах на перченето. Щом щях да похарча хиляди в злато, можех поне да се насладя на момента. — Напомни ми колко точно ти дължа.
Мейрес протегна ръка и един грамаден мъж в черно сложи списък в дланта му. Знаех, че този човек е негов счетоводител, макар че с тези големи като наденички пръсти изглеждаше по-подходящ за борба с тролове, отколкото за еквилибристики с числа.
— Дългът възлиза на три хиляди и единайсет златни крони. — Рязко поемане на дъх пробяга през зяпачите, може би дори самата сграда всмука навътре стените си при това число. Мнозина от присъстващите трудно биха си представили толкова голяма сума и никой от съсловието им не беше толкова богат, че да не го заболи от загубата на три хиляди.
Три хиляди беше чувствително повече, отколкото бях заел от Мейрес. Пък дори и с месеците лихва. Заподозрях, че са ми начислили услугите на мъжете, пратени по петите ми, Албер Маркс, Джон Резача и словенските братя, натоварени със задачата да ме върнат в града за потайна и страховита смърт. Пъшкайки от усилие, закрепих ковчежето на едната си ръка, а с другата отворих капака.
— Би ли накарал човека си да отброи нужната сума? — Пристъпих напред, така че ковчежето почти докосна Мейрес, на едно ниво с главата му, и сиянието на монетите озари лицето му.
Това отне известно време, но всяко загребване на големите като лопати длани на счетоводителя облекчаваше товара ми. Той претегляше монетите на везните си, обявяваше на висок глас сумата, а после изсипваше блестящата купчина в кожена торба. Като осъзна, че тази, с която разполага, ще се окаже прекалено малка, за да побере плащането ми, бързо прати да донесат още две.
— Хиляда.
Докато счетоводителят гребеше и теглеше, теглеше и гребеше, Мейрес не откъсваше очите си от мен, тъмни и непроницаеми. Лудостта, която бях видял в тях онзи ден в маковата му лаборатория, сега бе скрита.
— Изплащането на един заем винаги е добре дошло — но кажете ми, кое предизвика тази промяна у вас, от човек, горящ от желание да заема, до човек, горящ от желание да плаща?
— Две хиляди. — Счетоводителят завърза втората торба.
Отвърнах на погледа му. Дали Мейрес ме подканваше да оглася методите му? Предизвикваше ли ме? Този главорез с порочните му вкусове, който убиваше между стените на Вермилиън, който вечеряше толкова близо до двореца, че сенките на кулите биха могли да докоснат къщата му, по-богата от тези на мнозина лордове, който създаваше собствени закони и раздаваше собствено правосъдие.
— Срещнах един крал и потърсих съвета му.
— И той ви посъветва да ми платите?
Замислих се за срещата си с Йорг Анкрат. Когато му бях разказал за проблема си, той първо се умълча, а после отвърна сериозно, сякаш цяла нощ не беше близвал нито капка.
— Той каза да ти дам каквото искаш. — Оставих ковчежето между нас и разтрих ръцете си.
— Мъдър крал.
— Три хиляди. — Счетоводителят върза и последната торба, а после се наведе над ковчежето да отброи последните единайсет монети.
— Изглеждате ми променен човек, принц Джалан. Надявам се, че пътуванията из останките на някога могъщата ни империя не са ви покварили?
— Шест… седем… осем… — Счетоводителят слагаше монетите в един джоб на кожената си престилка.
— Минах през Ада, Мейрес.
— Пътищата наистина могат да бъдат опасни. — Той кимна. — И все пак, сигурен съм, че ще видим завръщането на стария принц, такъв щастлив младеж, толкова уверен в мнението си, толкова готов да харчи.
— Девет… десет…
— Аз също се надявам — но засега ще трябва да се задоволиш с принца, който виждаш пред себе си. — Спомнях си какво бе чувството да съм вързан за масата му… изражението му, докато ме предаваше в ръцете на Джон Резача… как бях крещял и умолявал. Снори погрешно бе взел това за храброст.
— Единайсет. — Счетоводителят се изправи. Изглеждаше обзет от нежелание да остави ковчежето, докато златото още покрива дъното му. — Дългът е изплатен.
— Чудесно. — Усмивката на Мейрес издаваше, че знае, че макар веригите на дълга да са паднали от мен, сега той ме притежава повече от всякога преди. Ледена тръпка пробяга през мен — студеното предизвикателство на Слидр — и червената ярост, която ме бе прекарала през най-острата река в Ада, се надигна да опърли този мраз. Спомних си всички думи на момчето-крал.
— Йорг Анкрат ми каза: „Дай му каквото иска“. — Пристъпих напред и се наведох да вдигна ковчежето си.