— Само още едно нещо, принц Джалан. — Гласът на Мейрес ме спря, докато стоях наведен пред него. Студена ръка стисна сърцето ми и разбрах, че единственият път, открит пред мен, е пътят на Йорг.
— Той ме предупреди, че ще кажеш така. — Спомних си всичко. Спомних си мрака, жегата, предсказанието на Йорг Анкрат: „Когато му ги дадеш, той ще поиска още. «Само още едно нещо», така ще каже“. И си спомних изражението на момчето-крал.
— Той каза: дай му каквото иска. — Изправих се, бързо и гладко, без да докосвам ковчежето. — А после вземи каквото ти искаш! — Рязко движение на китката и опакото на ръката ми се плъзна по шията на Мейрес. Малкият триъгълен нож, скрит допреди миг в ръкава ми, а сега стърчащ между пръстите ми, му преряза гърлото. Почти не го усетих.
Хванах го зад тила и го притиснах към себе си, докато пръскаше алена кръв и се мъчеше да заговори. Бях го направил преди някой от хората му да разбере какво се е случило.
— Аз съм внук на Червената кралица — изревах в настъпилата тишина. — Мейрес Алус е мъртъв. Животът му ми принадлежеше и аз го взех. Тук вече няма нищо за пазене. — Гореща кръв напои гърдите ми, докато притисках Алус към себе си. Надигнах брадичка, когато едната му ръка посегна вяло нагоре да задращи по лицето ми. — Не ми пука как ще си разделите собствеността му, но вдигнете ли ръка срещу мен, ей богу, ще я загубите!
Тълпата се беше отдръпнала от нас ужасена, като че ли насилието, което гледаха всеки ден там долу, на двайсет стъпки под нивото на обувките си, беше нещо различно, преструвка може би, обаче един мъж с добре ушита туника, кървящ сред тях, бе твърде реален и ги караше да бледнеят и треперят.
Телохранителите на Алус също бяха отстъпили. Техният подопечен беше мъртъв и сърцето му скоро щеше да го осъзнае. Нямаше да спечелят нищо, ако ме нападнат. За тях всичко бе свършило в момента, когато прерязах гърлото на шефа им.
Отблъснах Алус от себе си. Той залитна назад, от раната на гърлото му пръскаше алена кръв и обливаше дървения парапет. Пристъпих след него и го бутнах, забих силно двете си ръце право в гърдите му. Той се преметна през парапета и полетя надолу. Взрях се подире му.
— Тази мечка достатъчно голяма ли е за теб? — изревах, така че думите ми да стигнат до цялата тълпа, макар че самият Мейрес вече не бе в състояние да ме чуе.
Врътнах се и вдигнах ковчежето си. Можех да видя как някои от подлизурковците на Мейрес се изнизват през различни изходи. Счетоводителят притискаше някаква рана отстрани на тялото си, а трите торби бяха изчезнали. Някъде назад в тълпата бяха избухнали боричкания. Шестима от стражите на братята Териф пристъпваха към мен.
— Той е мъртъв! — изревах им. — Аз съм шибан принц на кралството. Ще дръзнете ли да ме докоснете? — Минах с решителни крачки покрай първия, без да му обръщам внимание. — Така си и мислех! — Продължих. Зяпачите се разделяха пред мен.
Току преди изхода се обърнах. В помещението вече се водеха няколко кървави схватки, а по-богатите особи бяха започнали да напускат.
Използвах кралския си рев, за да ме чуят.
— До залез-слънце войниците на баба ми ще започнат да горят мака. Ще бъдат издадени смъртни присъди за главните помощници на Мейрес. Очаквам да видя главата на Албер Маркс на кол до сутринта, както и тази на Джон Резача, и всеки, който им помогне да се озоват там, може да се надява на снизходителност.
Обърнах се и излязох през главния вход. Някои от лордовете, които се бяха чудили дали това съм аз, вече тичаха напред по улицата, много други се тълпяха зад мен. Тогава за първи път чух някой да мърмори: „Червения принц“. И докато излизах на дневната светлина, сведох поглед към гърдите си и видях, че много малко части от тялото ми не са почервенели от кръвта на Мейрес Алус.
Изминах двайсет крачки, а после се облегнах на една от големите греди, крепящи стените на кланицата, и опрях чело в хладната от сянката зидария. Виждах отново и отново как ножът ми срязва гърлото на Мейрес Алус. На третия път повърнах. Накрая се отдалечих, премалял и разтреперан, като си бършех устата.
— Дай му каквото иска — беше казал Йорг. — А после вземи каквото ти искаш. Човек никога не е по-уязвим, отколкото в момента на своята победа, а ти знаеш, че каквото и да направиш, той няма да те остави на мира, докато е жив.
Тръгнах. Ковчежето тежеше в ръцете ми. Все още се чувствах страхливец. Не бях нито старият Джалан, нито онзи, който беше напуснал Вермилиън преди година. Може би по малко и от двамата — все още страхливец, но когато погледнеш към стария си живот с очи, които са видели Ада, откриваш нова перспектива и осъзнаваш, че не можеш да търпиш вечно.