8.
Стигнах до двореца пеш. На три пъти ме спря градската стража, обезпокоена от кръвта, капеща от фините ми одежди.
— Аз съм принц Джалан. Един човек се опита да ме ограби. Няма да се опитва повече. — Повторих същото три пъти и продължих нататък.
Срещах повече войници, отколкото стражи, цели подразделения крачеха бързо, без да ме удостоят с нищо повече от любопитни погледи. Накрая стигнах до Портата на Ерик, през която героите влизат в двореца, и вместо нея използвах страничния вход, също както при завръщането си от Севера. Дежурният капитан ме позна и ме пусна без много шум, след като установи, че кръвта не е моя.
От другата страна на стената ме чакаше дворецът, непроменен, припичащ се в късното лято на Вермилиън.
— Какво става в този град? — попитах капитана, когато излязох на открито. — Навсякъде има войници. — Същото беше преди да тръгнем към скоронската граница. Но онова си бе истинска война, а тогава по улиците нямаше толкова войска.
— Кампания срещу Слов, принце.
— Защо? — Политиката не ме вълнуваше особено, но бях доста сигурен, че Слов не е показвал и намек за агресия към Червения предел, откакто съм жив. Доколкото помнех, половината им кралски род бяха почетни гости на Предела, заложници за доброто поведение на сегашния режим — макар че доколко би им пукало на сегашните словенски управници за хора, които не са виждали от десетилетия, не знаех. — Какво са направили?
Мъжът сбърчи чело, като че ли това би могло да му даде отговора.
— Те са врагът, сир.
— Така изглежда, щом ще ги нападаме. Но защо са врагът?
Отново мръщене, но този път лицето му се отпусна и мъжът се усмихна, когато си спомни търсения факт.
— Дали са убежище на важна личност.
— Коя?
— Не знам, принц Джалан.
— Свободен си, капитане.
— Но, принце. Трябва да ви ескортирам…
— Стигнах дотук от пустините на Африк, капитане. Би трябвало да мога да се справя със следващите триста метра в собствения си дом, без да ми се случи нещо.
Първите двеста и деветдесет метра вървяха добре. Тъкмо се приближавах към стълбите на Римската палата, когато налетях на усложнение.
— Джалан? За бога! — изрева гневно някой зад мен. — Наистина си ти! Къде се губиш, по дяволите, банкрутирал малък хитрецо?
Спрях. Големият ми брат Мартус. Човек, когото не ми се беше налагало да търпя от онази аудиенция в тронната зала в деня, когато зърнах за първи път Снори. Обърнах се бавно и открих, че стоя в сянката на надвесения над мен Мартус.
— Убивам хора, братко. — Срещнах открито погледа му.
Мина един кратък момент, докато думите проникнат в съзнанието му, и още един, докато възприеме аленото ми състояние, и още един, докато свърже двете и направи рязка крачка назад.
— Мили боже…
— Дълговете ми са платени изцяло.
Обърнах се и влязох в къщата.
Не беше съвсем вярно, но тежестта на останалото в ковчежето злато щеше да стигне, за да се разплатя с разните търговци на вино, шивачи и публични домове, които все още държаха мои кредитни бележки. Хубаво щеше да е да се отърва от това бреме.
Няма да кажа, че Римската палата ми се стори малка, защото в сравнение с местата, където бях заспивал напоследък, си беше огромна — но някак си ми изглеждаше по-малка, отколкото я помнех. Дебелия Нед и младокът Двойното стояха на пост на предната врата. Първият пребледня при приближаването ми и затрепери толкова силно, че провисналата му кожа се затресе върху старите му кости.
— Това е принц Джалан, Нед. — Двойното го смушка с лакът, а тъмните му очи виждаха нещо повече от кръвта, засъхваща по мен. Той се поклони и черната коса падна върху лицето му, но очите му продължаваха да ме изучават изпод нея.
Удостоих ги с кратко кимване и се промуших между тях, а Дебелия Нед все така ме зяпаше.
Няколко прислужнички в преддверието се разбягаха с писъци, но Балеса остана на мястото си; върху лицето ѝ се смесваха в равна мяра неодобрение и загриженост.
— Този път няма странстващи селяндурчета, за които да се грижиш, Балеса. Ще ми стигнат едни чисти дрехи.
При спомена за краткия престой на Хенан Балеса се намръщи, после кимна, врътна достолепното си туловище и тръгна по коридора да нареди да приготвят баня и да донесат комплект подходящи дрехи от гардеробите ми.
Отмих кръвта и оставих водата розова. Последните остатъци от Мейрес Алус се виеха разредени и изтичаха в канала, а отдолу се показа Джалан Кендет, чистичък и неопетнен. Бях убил човек предумишлено, хладнокръвно, поне доколкото може да е хладна нечия кръв в такъв момент. Вярно, той беше зъл копелдак, но все пак чувството не беше хубаво, не беше правилно. Изобщо не се чувствах като герой. Извиках да ми донесат още вода и се измих повторно — макар че водата отмива само видимите петна.