Дрехите, които ми донесе Балеса, все още ми ставаха. Обгърнаха ме — удобни, познати, богати, втора кожа, която завършваше маскировката ми. Застанах пред огледалото и отсреща принц Джалан се втренчи изненадано в мен. Изглеждах както трябва, всеки сантиметър от мен, и всеки сантиметър се чувстваше като самозванец. Всяка крачка от пътешествието ми ме беше отвеждала все по-далеч от дома, в която и посока да се отправех, а сега, застанал в къщата на баща си, се чувствах по-далеч от всякога.
Понечих да се обърна и в последния момент зърнах нещо синьо, което привлече погледа ми обратно към огледалото. Взрях се над отражението си към стаята зад мен: вратите, прозорците, сенките. Беше се мярнало някакво движение, бях сигурен в това. Искаше ми се да се врътна и да се уверя, че никой не стои зад гърба ми. Вместо това стоях, без да помръдвам, и оглеждах отразената стая, дебнейки онова синьо петънце.
Накрая обърнах огледалото към стената, а след това направих същото и с останалите три, окачени в стаите ми. Не бях забравил за Синята дама и колкото и да ми се искаше тя да забрави за мен, това едва ли щеше да стане. Те двете с баба ми още водеха своята война — а когато Червената кралица смачкаше вещицата, най-гръмките аплодисменти щяха да дойдат от мен. Ръцете ѝ бяха изцапани с кръвта на прадядо ми — престъпление, което може би бих подминал, но кръвта на неродената ми сестра и на приятеля ми Тутугу не можеше да бъде отмита. Част от мен, и то съвсем не малка част — същата, която все още пламтеше от спомена как отнех покварения живот на Мейрес Алус, — искаше аз да съм този, който ще забие нож в Синята дама и ще го завърти.
След час излязох от Римската палата, чист и свеж, със старите си дрехи и старата си усмивка. Съмнявах се, че се различавам много от онзи Джалан, който се бе промъкнал обратно от имението на Де Вийр призори в деня на операта, макар онова да ми се струваше преди цяла вечност.
Докато се отдалечавах от стария си дом, изпитах странното чувство, че ме наблюдават. Не беше обожанието или любопитството, което може да очаква един завърнал се герой, а някакъв гъдел по тила, сякаш съм обект на внимателно и хладнокръвно проучване. Обзет от неудобство, ускорих крачка и прекосих с бърз ход двора.
Влязох в двореца. Не през главната порта на баба, а през крилото за гости, и се качих по стълбите до апартамента на Големия Джон. Стражите на приземния етаж ме информираха, че Барас още живее там — вероятно това му беше щабквартирата за издирване на загубената му съпруга.
Почуках на вратата и открих, че сърцето ми бие по-силно, отколкото в Кървавите дупки в момента, когато осъзнах, че замислям убийство.
— Добър ден, сър. — Един нисък портиер, безупречно спретнат, ми се поклони. — За кого да съобщя?
— Джалан? — извика Лиза някъде встрани от приемната. Дотича, надигнала полите си, за да не се спъне. Барас я следваше с почти същата бързина, блед, с тъмни кръгове под очите.
— Джалан… — Лиза се спря тъкмо преди да се хвърли в обятията ми и вдигна ръце към лицето си, сякаш още носеше всичката онази кал, с която бе дошла в двореца. — Ти… — Огледа лицето ми и това ме накара да се зачудя дали не съм се променил повече, отколкото подозирах.
— Джал! — Барас не показа подобно колебание и се метна да ме сграбчи в прегръдка, без изобщо да се преструва, че е мъжка. — Джал! Благодаря ти, Джал! Благодаря!
— Спокойно! — Изчаках го да охлаби хватката си и се измуших от нея. — Лошата новина е, че ми дължиш две камили… — Улових негодуващия поглед на Лиза. — Три! Три камили. И то хубави!
— Все си си същият, Джал! — Барас се засмя и ме тупна по рамото.
— Ама не, наистина. Не се шегу…
— Благодаря ти! — И той пак се хвърли да ме прегръща.
Когато най-сетне се разплетох, ми се стори, че моментът да поискам цената на камилите си е отминал. Барас стоеше, приглаждаше нервно късата си кафява коса и местеше поглед в щастливо изумление от мен към Лиза и обратно.
— Трябва да празнуваме… Пир!
— Прекарах твърде дълго време на път, за да откажа един пир. — Вдигнах ръка да го възпра. — Но точно сега имам неотложна среща с нашата владетелка. — Погледнах Лиза, прекрасна в своите пудри и бижута, макар че я бях харесвал също толкова и в пущинака. — У теб ли е онзи пакет, който ти дадох за съхранение?