Барас изглеждаше объркан и очите му ускориха шаренето си между Джалан-Лиза-Джалан. Лиза кимна и измъкна увития в кадифе ключ от някакъв джоб, умело скрит сред фустите ѝ. Подаде ми го без нито миг колебание, което означаваше много за мен. Мисля, че човек не би могъл да даде този ключ на човек, който не му е приятел, без поне малко съжаление.
— Благодаря ти. — Казах го искрено. — Пазете ми място на пиршеството. — Плеснах Барас по рамото и открих, че вече ми е трудно да го мразя. — Ще дойда малко по-късно, ако все още мога да ходя, когато Червената кралица свърши с мен.
— Какво си направил?
Аз обаче вече се отдалечавах.
— После ще ти разкажа.
Когато стигнах до голямата порта на двореца, дворът на баба ми не заседаваше. Двама лордове, Граст и Грен, чакаха на стълбите заедно с як тъмнокос рицар с внушителен мустак — сър Роджър, помислих си. И тримата ме удостоиха с мрачни погледи. Не мисля, че ме познаха, но тъй като бях в лоши отношения с по-големия брат на лорд Граст, дука, ги пренебрегнах и продължих нагоре, без да обеля и дума.
Пред вратите на кралицата същият онзи великан с пернат шлем, който ме беше пуснал при завръщането ми от Севера — или може би братовчед му, — сведе глава към мен и каза, че ще се погрижи да предадат молбата ми за аудиенция на баба ми.
Седнах в сенките на една от големите колони на портика и зачаках, гледайки как елитните гвардейци се потят в бронзовите си доспехи на облените от слънце стъпала. Дворът се простираше пред нас, широк и празен като бъдещето ми. Не знаех дори какво ще ми донесе предстоящата нощ. Бих ли могъл наистина да стоя и да гледам повторното събиране на Барас и Лиза? За кратко ми мина през ума да се обадя на баща си, но Балеса беше казала, че кардиналът е на легло от седмица. Болен бил, тъй каза. Подозирах, че болестта му се дължи на виното…
Вратата зад мен се затръшна и като се обърнах, видях чичо Хертет да изблъсква гвардееца, макар че той вече се бе дръпнал от пътя му. Лорд Граст и лорд Грен бързо се озоваха до него, докато очевидният наследник — или както бе по-известен, очевидният ненаследник — закрачи ядосан към стълбите.
— Ако не ми беше майка… — Хертет удари с юмрук по дланта си. Това можеше да изглежда заплашително, ако не бе шкембест мъж със скромно телосложение, над петдесетте и вече побелял. Бях сигурен, че майка му още може да го метне на коляното си и да го напляска здравата. Да не говорим пък да го повали с юмрук, който би му оставил малко зъби за стари години. — Този град има нужда от крал, не от скапан наместник. И то от крал, който ще стои тук и ще си изпълнява дълга, а няма да хукне на някаква смахната експедиция. Живеем в неспокойни времена, момчета, неспокойни времена. Кралица, която оставя трона си празен в неспокойни времена, на практика абдикира… — Зърна ме да се изтягам на сянката. — Ей! Ти си едно от момчетата на Реймънд, нали? — Посочи ме с пръст, като че ли ме обвиняваше, задето съм син на брат му.
— Аз…
— Мартус? Дарин? Проклет да съм, ако мога да ви различа. Всичките сте еднакви и никой не прилича на баща си. — Хертет мина покрай мен, ограден от двамата лордове и следван по петите от сър Роджър. — И все пак, какво е очаквал Реймънд, като оре такава чужда нива? Неговият плуг не е бил единственият, сигурен съм. — Гласът му се носеше през двора, докато се отдалечаваше, заглъхвайки с увеличаване на разстоянието. — Не могат да се сдържат тези индуски момичета…
Осъзнах, че съм скочил на крака, бързо и без съзнателно решение. Ръката ми беше докопала дръжката на ножа. Вълната ядни думи, надигащи се в защита на честта на майка ми, не бе излетяла от устните ми само защото те още се мъчеха да навържат смислено изречение.
— Принц Джалан.
Вдигнах очи. Свръхедрият гвардеец се извисяваше над мен.
— Кралицата ще ви приеме сега.
Хвърлих навъсен поглед към отдалечаващите се гърбове на Хертет и приятелчетата му — такъв, който в един справедлив свят би ги накарал да лумнат като факли, — и се укротих. Никой не кара Червената кралица да чака.
Четирима гвардейци ме ескортираха до празната тронна зала, сумрачна въпреки пламтящия през високите прозорци ден, нашарен на ивици от решетките им. Около подиума горяха лампи и баба седеше, удобно настанена в най-високия стол на Червения предел. Двама от съветниците ѝ стояха по-назад в сенките. Март, широк и солиден, и Уилоу, тънък като клечка и кисел. Мълчаливата сестра не се виждаше никаква.
— Променил си се, внуко. — Погледът на баба можеше да прикове човек към пода. Усетих как тежестта му ляга върху мен. Все пак имах време да се изненадам на това признание на роднинството ни. — Момчето, което си тръгна оттук, не се е върнало. Къде го загуби?