— Погледнете ме, милорд ал’Хамид. — Разперих ръце и сведох очи към почервеняващия си корем. — Намираме се дълбоко в пустинята. Прекарал съм тук по-малко от четвърт час, а кожата ми вече изгаря. След още час ще е покрита с мехури и ще се бели. Нямам роба, нямам камила, нямам вода. Как съм могъл да стигна дотук? Кълна ви се във фамилната си чест, ако не се махнем оттук веднага, по най-бързия начин, всички ще умрем.
Шейхът ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път. Проточи се една дълга минута на мълчание, нарушавано само от тихия шепот на пясъка и пръхтенето на камилите. Мъжете около нас ни гледаха, напрегнати и готови за действие.
— Дай на принца някаква роба, Махуд. — Той вдигна пак ръка и излая заповед. — Ще яздим!
Обещаното бягство се оказа доста по-мудно, отколкото бих искал. Шейхът обсъди нещата с главатаря на ха’тарите и потеглихме бавно нагоре по склона на една дюна, явно в посока перпендикулярна на първоначалната. Най-важното събитие през първия час беше, че пих вода. Неописуемо удоволствие. Водата е живот, а в сухите земи на мъртвите и аз самият бях започнал да се чувствам наполовина мъртъв. Наливането на този прелестен, мокър живот в устата ми беше като повторно раждане — вероятно придружено със също толкова шум и боричкане като първото, имайки предвид колко мъже бяха нужни, за да ми изкопчат стомната от ръцете.
Мина още час. Трябваше да вложа целия си самоконтрол, за да не забия пети в хълбоците на животното и да отпраша в далечината. Докато живеех в Хамада, бях участвал в надбягвания с камили. Не бях най-добрият ездач, но като за чужденец получавах добри ставки. Да седиш на гърба на препускаща камила в много отношения прилича на енергичен секс с невероятно силна и ужасно грозна жена. В момента това бе кажи-речи единственото, което исках, но бягането през пустинята е маратон, а не спринт. Тежко натоварените камили ще се изтощят за половин миля, или даже по-малко, ако трябва да носят пешаците, и макар че моята история подтикна шейха към действие, той явно смяташе, че шансът да съм луд надделява над всякакво предимство, което може да спечели, изоставяйки стоката си сред дюните.
— Накъде пътувате, лорд ал’Хамид? — Яздех до него в челото на колоната, пред нас бяха само двамата му най-големи сина. Още трима от наследниците му яздеха по-назад.
— Бяхме се отправили към Хамада и пак ще стигнем дотам, макар че това не е най-прекият път. Възнамерявах да прекарам тази вечер в Оазиса на палмите и ангелите. Племената се събират там за среща на шейховете преди влизането в града. Веднъж годишно Ибн Файед приема васалите си и е по-добре говорим пред трона с един глас, за да бъдат чути по-ясно исканията ни.
— И все още ли пътуваме към оазиса?
Шейхът се изхрачи — обичай, който местните, изглежда, бяха усвоили от камилите.
— Понякога Аллах ни праща послания. Понякога те са изписани в пясъка и трябва да си бърз, за да ги прочетеш. Понякога се крият в полета на птиците или в пръските агнешка кръв и трябва да си умен, за да ги разбереш. Понякога неверник пада от небето в пустинята и трябва да си глупак, за да не го послушаш. — Той хвърли поглед към мен, стиснал устните си в горчива линия. — Оазисът се намира на три мили западно от мястото, където те намерихме. Хамада е на два дни път на юг.
Много хора биха предпочели да отнесат предупреждението ми в оазиса. За миг изпитах силно облекчение, че Малик ал’Хамид не е от тях, иначе в момента вместо да се отдалечавам от онова, което предстоеше, щях да съм на три мили от него, мъчейки се да убедя цял куп шейхове да напуснат оазиса си.
— Ами ако всички те умрат?
— Ибн Файед пак ще чуе само един глас. — Шейхът смушка камилата си. — Моя.
На миля по-нататък ми хрумна, че макар Хамада да лежеше на два дни на юг, ние всъщност се движехме на изток. Приближих пак камилата си до шейха, измествайки единия син.
— Не отиваме ли вече в Хамада?
— Тахнун казва, че на изток имало река, която ще ни отнесе до безопасността.
Завъртях се в седлото и се втренчих в шейха.
— Река ли?
Той сви рамене.
— Място, където времето тече различно. Светът е напукан, приятелю. — Той вдигна ръка към слънцето. — Хора падат от небето. Мъртвите са неспокойни. А в пустинята има разломи, където времето бяга от теб или с теб. — Още едно свиване на рамене. — Разстоянието между нас и онази твоя опасност ще расте по-бързо, ако пълзим в тази посока, отколкото ако тичаме във всяка друга.
Бях чувал за такива неща и преди, макар че никога не ги бях виждал. На Бремерските склонове в Острайх има мехури от бавно време, които могат да уловят човек и да го пуснат след седмица, година или век, в свят остарял, докато той само е мигнал. Другаде пък има места, където човек може да остарее и да открие, че в останалата част от света е минал един-единствен ден.