— В някоя крайпътна кръчма, ваше величество. — Истинският отговор беше „в Ада“, но хич не ми се искаше да говоря за това.
— И имаш нещо да докладваш ли, Джалан? Сигурна съм, че не си поискал аудиенция без основателна причина. Твоите северни приятели се изплъзнаха на войниците ми. Може би си ги срещнал отново при пътуванията си?
Огледах се за Мълчаливата сестра. Дали баба беше знаела точно какво съм намислил, още от момента, в който бях напуснал града? Дали мълчанието на Мълчаливата сестра го бе разкрило като пророчество преди ходът на дните да го превърне в личната ми история?
— Намерих ги. Взех ключа. Върнах го във Вермилиън.
Червената кралица скочи от трона си със забележителна за една старица пъргавина. Застанала на подиума, с яка, разперена зад главата ѝ, тя се извисяваше над мен. Даже да стояхме един до друг, пак би ме надминавала по ръст, което малцина могат да кажат.
— Добре се справи, Джалан. — Устата ѝ не бе създадена за усмивки, но тя показа зъбите си в приемливо подобие на такава. С три крачки слезе от подиума и се озова пред мен. — Много добре, наистина.
Забелязах ръката ѝ между нас, протегната, с дланта нагоре. Същата ръка, която бях видял да стиска ален меч в сънищата ми за Амерот.
— Аз… ъъъ… в момента не е у мен. — Направих бърза крачка назад и изведнъж усетих, че по тила ми се стича пот.
— Какво? — Това беше най-кратката и студена дума, която някога съм чувал.
— Аз… не е…
— Оставил си го някъде? — Веждите ѝ се повдигнаха на забележителна височина. — Не съществува нито едно безопасно място… — Тя махна към наредените покрай стените гвардейци, всички с ръце на мечовете. — Бързо, всички вие. Идете до Римската палата и ескортирайте принц Джалан обратно с…
— Дадох го на дядо Гариус — казах. — Ваше величество.
Баба вдигна ръце настрани с разперени длани и всеки човек в тронната зала замръзна; гвардейците, изминали наполовина разстоянието до мен, се заковаха по местата си.
— Какво? — Кълна се, че тя би могла да намушка смъртоносно някого с тази дума.
Стиснах зъби и събрах цялата си смелост.
— Дадох го на дядо Гариус.
— Защо? — Тя ме сграби за реверите на жакета. — Защо ми причиняваш… — Придърпа ме по-близо. Твърде близо. — Това?
Вече стояхме очи в очи. Странно — и обезпокоително, — същият онзи червен прилив, който се беше надигнал в мен, когато стоях пред Мейрес Алус в Кървавите дупки, се надигна и сега и изви устните ми в полуозъбване.
— Аз изгубих корабите му. Профуках ги на хазарт. — Говорех прекалено високо. Без „ваше величество“. Без извинения. — Дължах му го.
От Лиза и Барас бях отишъл в източната кула над Бедняшкия дворец и се бях качил по дългото стълбище. Разказах на стареца за провала си и останах да стоя с наведена глава в очакване на неговата присъда. Вместо да побеснее, той се надигна мъчително на възглавниците си и каза:
— Чух, че си имал солна мина.
— Имам опция да си откупя мината Кръптипа от Сайлъс Марн за десет хиляди златни крони. Вече съм без дългове и имам две хиляди на мое име.
— Значи човек, който ти предложи още осем хиляди, може да поиска висока цена?
— Да.
Напуснах стаята на върха на кулата с бележка за осем хиляди и договорката, че Гариус ще притежава две трети от мината. На тръгване оставих в долния край на леглото черен кадифен пакет.
— Това е ключът на Локи, дядо Гариус. Не го докосвай. Направен е от лъжи.
После си тръгнах, макар че той ме викаше да се върна. Втурнах се надолу по стълбите по-бързо от всеки разумен човек, чувствайки нещо ново, или поне нещо, което не бях чувствал дълго време. Чувствах се добре.
— Аз плащам цената за твоите провали! — Червената кралица ме отблъсна от себе си и аз залитнах назад, а тя закрачи към мен. — Твоята отговорност е към трона! Дълговете ти не са моя грижа. — Гласът ѝ бе прераснал в рев, след като гневът ѝ се отприщи.
Моят собствен гняв избликна през устата ми, преди да успея да го спра.
— Аз плащах твоите дългове, бабо! — Спрях да отстъпвам. — Дадох ключа на Гариус. Ти си взела трона му. А ти! — Посочих, без да гледам, към мястото, където би трябвало да стои Мълчаливата сестра. — Ти си взела силата му. Аз му дадох нещо, което нито една от вас не може да му отнеме. Можете да го помолите и той вероятно ще ви позволи, защото обича тази страна и народа ѝ. Когато сложите един сакат човек във висока кула, посланието е достатъчно ясно. Сто и седем стъпала едва ли са покана към него да излезе пред света! А аз го сложих в самия му център. — Издишах и раменете ми се отпуснаха, гневът се оттече от мен по-бързо, отколкото бе дошъл.