Червената кралица се извисяваше пред мен, зинала да изреве отново. Но ревът така и не дойде. Нещо в изражението ѝ омекна, съвсем мъничко.
— Върви — каза тя. — Ще говорим за това друг път.
Освободи ме с махване на ръка и аз се обърнах към вратата, като си наложих да не бягам.
Видях Мълчаливата сестра на мястото, накъдето бях посочил. Цялата само парцали, кожа и блестящи очи. Какво си мислеше тя по този въпрос, не можех да кажа. Оставаше си неразгадаема като алгебрата.
9.
Върнах се в Римската палата и заварих брат ми Мартус в лошо настроение, готов да ме накастри.
— Ето те и теб. Къде, по дяволите, изчезна?
— Имах работа с…
— Е, няма значение. Радвам се да видя, че си се почистил. Имаш късмет, че не са те застреляли по погрешка, взимайки те за блатен дух.
— Блатен дух ли?
— Да, проклет блатен дух. Къде беше, по дяволите? Сврян под някой камък?
— Ами, да, това също го имаше. Но в последно време бях в Марсил, на Корсарските острови, в Либанската пустиня и в Ада. Та какво става?
— Проблем! Това става. Баба повежда армията на юг към Слов на някаква смахната кампания. Всъщност тя дори не се интересува от Слов — преследва някаква проклета вещица. Твърди, че словенските дукове я подслонявали. Цяла армия! Заради една жена… И най-лошото е, че моята част остава тук.
— Да, това е най-лошото. — Понечих да го подмина. Коремът ми беше празен и ме обзе внезапното желание да го напълня с нещо вкусно.
— Този проклет Грегъри де Вийр. — Мартус протегна ръка, хвана ме за рамото и спря бягството ми. — Неговата войска от скапани пешаци съставя авангарда. Ще се върне като шибан герой. Знам си аз. Ще разиграва цялата кампания на вечеря в офицерската столова години наред. Ще нарежда гроздови зърна, обяснявайки: „Словенската линия държеше билото“, а после ще набута сред тях черешите: „Нашата пехота на Червения предел атакува от запад…“ Мамка му! А онази дъртачка ме оставя тук да дундуркам града.
— Е, хубаво би било да го опазиш цял. — Почесах се по корема. — Но наистина ли са нужни… колко сте?
— Две хиляди души.
— Две хиляди! — Отърсих ръката му от рамото си. — Че от какво се предполага да ни пазите? Това е Вермилиън! Никой няма да ни нападне.
— Току-що ти казах същото, идиот такъв!
— Не си казал… Я чакай, блатни духове?
— Блатни духове, парцалани, живи мъртъвци. Виждаме ги навред из града през последните месеци. Нищо, с което стражата да не може да се справи, но хората са изнервени. Наплашили са се сериозно, въпреки че Армията на Юга изпълва улиците.
— Е… предполагам, че малко предпазливост не вреди. Ще спя по-спокойно в нечие чуждо легло, като знам, че ти патрулираш по стените, братко. — И с тези думи се обърнах и си тръгнах достатъчно бързо, за да се спася от всякаква възпираща ръка, която би могла да посегне да ме спре.
Колкото и да ми се искаше да оставя държавните дела на по-важните хора, открих, че не мога да си избия от главата оплакванията на Мартус. Не че ми пукаше за изгубените му шансове за слава — но ме тревожеше мисълта, че баба повежда армията на една наглед доста произволна война тъкмо когато Вермилиън започва да съзира реални свидетелства за опасностите, за които тя ни предупреждава от години. Въпросите без отговор ме накараха да изкача отново стълбите на Гариус. Съмнявах се, че Червената кралица ще е кой знае колко словоохотлива, особено след последната ни среща, а честно казано, не познавах в Червения предел никой друг, който хем да разполага с търсената информация, хем да е склонен да я сподели с мен.
Старецът си седеше където го бях оставил, прегърбен над една книга.
— Книги! — изхриптях задъхано. — Никой никога не е сложил нещо хубаво в книга.
— Тъй ли? — Гариус остави дразнещия предмет настрана.
— Обясни ми цялата тая работа със Слов. — Не виждах никакъв смисъл да шикалкавя. Исках да успокоя ума си, за да мога да отида и да се натряскам в добра компания. — Тя започва война… заради какво? Защо сега?
Гариус се усмихна криво.
— Не съм бавачка на сестра си.
— Обаче знаеш.
Той сви рамене.
— Отчасти.
— В града имало блатни духове. И други… твари. Мъртвия крал е обърнал взора си насам. Защо тя ще хуква да се бие с някакви си чужденци на стотици мили оттук?
— Какво е насочило взора на Мъртвия крал насам? — попита Гариус.
Тъй като не исках да призная, че съм аз, не казах нищо. Макар че, ако трябва да съм честен, думите на Мартус подсказваха, че мъртвите са се разшавали между стените на града от известно време, а аз току-що се бях върнал.