— Мъртвия крал е насочван от Синята дама — отговори Гариус вместо мен.
— И защо…
— Алика казва, че времето ни изтича, и то бързо. Казва, че бедите във Вермилиън имат за цел да я разсеят, да я задържат тук. Истинската опасност е в това да не спрем Синята дама. Колелото на Осхайм продължава да се върти… не е ясно още колко ни остава, но ако позволим на Синята дама да го тласка безпрепятствено, последните дни ще изтекат между пръстите ни толкова бързо, че дори старците като мен трябва да се тревожат.
— Значи наистина цялата тази армия, цялата тази война, е само за да бъде убита една жена?
— Понякога това е единственият начин…
Отидох в покоите на баща си, пак без да знам защо. Предлогът беше да науча повече за войната на майка му, но Червената кралица по-скоро би споделила плановете си с придворния шут — ако имаше такъв, — отколкото с Реймънд Кендет.
Почуках на спалнята му и една прислужница отвори вратата. Не забелязах коя точно. Погледът ми бе привлечен от фигурата в леглото, свита на кълбо в мрака, очертана само тук-там от случаен слънчев лъч, пробил си път през щорите.
Прислужницата излезе и затвори вратата след себе си.
Чувствах се отново като дете, останал без думи. Миришеше на вкиснато вино, мухлясала немара, болест и мъка.
— Татко.
Той вдигна глава. Изглеждаше стар. Оплешивяващ, побелял, с плът, хлътнала около костите, и нездрав блясък в очите.
— Синко.
Кардиналът наричаше всички „синко“. Заляха ме спомени за стотици прашни богослужения — всички онези моменти, в които исках баща, а не духовник, всички онези случаи след смъртта на мама, когато исках да видя в него мъжа, който е виждала тя — защото уреден брак или не, тя не беше жена, която би се отдала на мъж, когото не уважава или не цени.
— Синко? — повтори той завалено. Пак беше пиян.
Причината, поради която бях дошъл, излетя от ума ми и аз се обърнах да си вървя.
— Джалан.
Завъртях се обратно.
— Значи ме позна.
Той се усмихна — немощна усмивка, отчасти гримаса.
— Да. Само че си се променил, момче. Пораснал си. Отначало те помислих за брат ти… но не можех да позная кой. Имаш и от двамата в себе си.
— Е, ако ще ме обиждаш… — Всъщност знаех, че това е комплимент, поне частта за Дарин. А може би и тази за Мартус. Мартус поне беше смел, ако не друго.
— Ние… — Той се закашля и се хвана за гърдите. — Аз бях лош…
— Баща?
— Щях да кажа „кардинал“. Но бях и лош баща. Нямам извинения, Джалан. Това беше предателство спрямо майка ти. Моята слабост… светът препуска толкова бързо и най-лесните пътища са… най-лесни. — Главата му клюмна.
— Ти си пиян. — Макар че едва ли точно аз бих могъл да съдя някого за това. Никога не бяхме разговаряли така с него. Явно беше много пиян. — Трябва да поспиш. — Не исках да слушам блудкавите му извинения, които щеше да забрави още на сутринта. Не можех да го гледам без отвращение — макар че доколко това се дължеше на страха, че виждам в него отражение на самия себе си на старини, не можех да кажа. Искаше ми се… Искаше ми се нещата да бяха различни… Сега го виждах от другата страна на смъртта на мама. Снори ми бе показал това — как скръбта може да сломи и най-якия мъж. Прииска ми се да не ми го беше показвал — беше лесно да мразя татко; а като го разбирах, само се натъжавах.
— Трябва да… прекараме известно време заедно, да поговорим, да направим каквото… — Пак кашлица. — Каквото там се полага. Майка ми… е, познаваш я, тя не беше много по тази част. Винаги казваше, че трябва да се справям по-добре. Но когато Ниа умря…
— Ти си пиян — казах, гърлото ми се беше стегнало. Отидох до вратата и я отворих. Но кой знае защо, не можех да си тръгна просто така — думите не искаха да дойдат с мен, трябваше да ги оставя в стаята. — Като се оправиш… Тогава ще си поговорим. Ще се натаралянкаме като хората. Един кардинал и неговият син.
След два дни Червената кралица изведе Армията на Юга от Вермилиън. Десетхилядната чет маршируваше по широките булеварди на Пиацо към Портата на победата. Баба беше яхнала грамаден червен жребец, облечена в готическа плочеста броня с червен емайл, като че ли току-що потопена в кръв. Бях видял как Червената кралица си е спечелила името и изобщо не се съмнявах, че скоро ще носи по-практична броня и ще е готова да я облее с истинска кръв, ако се наложи. Тя не обръщаше никакво внимание на тълпата, вперила поглед в бъдните дни. Косата ѝ — ръжда и стомана — беше прибрана назад и хваната със златен обръч. Никога не бях виждал по-страховита старица — а ги бях виждал доста.