Тя ме дари със сладка усмивка.
— Не е ли прелестно, принц Джалан? Такова пиршество в пустинята. Вкусът на дома след толкова много тежки мили.
Бях чувал, че либанците могат да са също толкова докачливи, ако не докосваш храната им, колкото ако докосваш жените им. Върнах погледа си към димящата глава, чиито сокове се стичаха около нея, и се замислих колко далеч съм от Хамада и колко малко метри бих могъл да измина без вода.
Посегнах към най-близкия ориз и започнах да го трупам върху чинията си. Навярно можех да устроя на бедното животно прилично погребение, без никой да забележи. За нещастие аз бях центърът на внимание на този семеен пир и повечето очи бяха обърнати към мен. Даже овчите глави изглеждаха заинтересувани.
— Колко сте гладен, принце! — обади се Данел отдясно. Коляното ѝ се отъркваше в моето всеки път, щом се пресегнеше напред да добави фурма или маслина в чинията си.
— Много — заявих, трупах мрачно ориз върху своето чудовище. По проклетото нещо имаше толкова малко месо, че беше на практика ухилен череп. Присъствието на подчертано дълбока лъжица сред приборите, наредени до чинията ми, намекваше, че се очаква немалко дълбаене. Зачудих се дали етикетът позволява да използваш една и съща лъжица за очите и за мозъка…
— Татко казва, че ха’тарите мислят, че сте паднал от небето. — Това беше Лила от другата страна на трапезата.
— И ви е гонила дяволица! — изкикоти се Мина, най-малката. Един остър поглед от големия ѝ брат Махуд я накара да млъкне.
— Ами — казах, — аз…
Под купчината ми ориз нещо се размърда.
— Да? — подкани ме Тарел до мен, а коляното ѝ докосваше моето, голо под тънките коприни.
— Аз определено…
Дявол да го вземе! Ето пак, нещо се гърчеше като змия под калта.
— Аз… шейхът каза, че вашият човек паднал от камилата си.
Мина беше крехко създание, но прекалено красива, може би още нямаше шестнайсет.
— Ха’тарите не са наши. Сега ние сме техни, след като са приели парите на татко. Техни сме, докато не ни доставят в Хамада.
— Вярно е обаче — прошепна съблазнително в ухото ми Данел. — Ха’тарите по-скоро биха казали, че луната е минала прекалено ниско и ги е съборила от седлото, отколкото да си признаят, че са паднали.
Това беше посрещнато с всеобщ смях. Лилавият език на овцата си проби път през надгробната ми могила, шавайки сред ароматния жълт ориз. Забих вилица в него и го приковах към чинията.
Внезапното ми движение привлече вниманието.
— Езикът ми е най-любим — отбеляза Мина.
— Мозъкът е божествен — заяви шейх ал’Хамид от челото на трапезата. — Моите момичета го правят на пюре с фурми, магданоз и пипер, а после го връщат в черепа. — Той целуна върховете на пръстите си.
Докато шейхът залисваше децата си, аз бързо отрязах езика и с трескаво стържене на ножа го накълцах на шест или повече парчета.
— Добрите готварски умения са голямо предимство у една съпруга, не е ли така, принц Джалан? Дори никога да не ѝ се наложи да готви, добре е да знае достатъчно, за да дава указания на прислугата. — Шейхът отново насочи вниманието към мен.
— Да. — Размесих парченцата език с ориза и натрупах още върху тях. — Без съмнение.
Това, изглежда, достави удоволствие на шейха.
— Оставете клетия човек да яде! Пустинята му е отворила апетит.
Няколко минути се хранехме в почти пълна тишина. Всеки от пътниците се беше посветил на яденето след седмиците на оскъдица. Аз нападнах ориза по края на моето погребение, тъй като не желаех дори да доближа оскверненото овнешко до устата си. До мен деликатната Тарел обърна своята овча глава и се зае да гребе мозъка и да го пъха в устата си, която внезапно ми се стори далеч по-слабо желана. Лъжицата стържеше неприятно по вътрешната страна на черепа.
Знаех какво е станало. Докато се намирах в мъртвите земи, ключът на Локи бе невидим за Мъртвия крал. Това навярно беше някаква шега на Локи, да го направи видим само когато е извън досегаемост. Но каквато и да е причината, ние можехме да пътуваме през мъртвите земи в по-голяма безопасност от Мъртвия крал, отколкото през цялата предишна година в света на живите. Разбира се, грозеше ни много по-голяма опасност от всичко друго, но това е отделен въпрос. А сега, когато ключът се беше върнал сред живите, всяка мъртва твар можеше да го издирва за Мъртвия крал.
Бях доста сигурен, че овчите глави на Тарел и Данел са извъртели подутите си очи към мен, и не смеех да огреба ориза от моята от страх, че ще открия създанието да се взира в мен. Успях, чрез непрестанно опитване от ястията в центъра на трапезата, да изям огромно количество храна, като същевременно продължих да увеличавам купчината върху собствената си чиния. След месеци в мъртвите земи щеше да е нужно нещо повече от една отрязана глава в чинията ми, за да ми убие апетита. Изпих поне галон от бокала си, доливайки го постоянно от една близка гарафа — за съжаление беше само вода, но мъртвите земи бяха предизвикали у мен жажда, за чието утоляване би била нужна цяла река, а пустинята само я беше усилила.