Когато воинът вземе решение да действа, той трябва да е готов да умре. Ако е подготвен да умре, няма да се натъкне на никакви капани, неприятни изненади или ненужни действия. Всичко спокойно си идва на мястото, защото той не очаква нищо.
Воинът като учител трябва преди всичко да запознае ученика си с възможността да действа, без да вярва, без да очаква отплата — да действа просто ей-така, заради оня, дето духа. Успехът му като учител зависи от това доколко добре и хармонично е напътствал ученика си специално в това отношение.
За да помогне на ученика си да заличи своята лична история, воинът като учител го обучава на три техники: премахване на чувството за собствена значимост, поемане на отговорност за действията си и използване на смъртта като съветник. Без благотворното въздействие на тези три техники заличаването на личната история би направило ученика несигурен, колеблив и излишно съмняващ се в себе си и своите действия.
Невъзможно да се отървеш завинаги от самосъжалението; то си има определено място и роля в живота, има свой отличителен облик. Така че самосъжалението се задейства при всеки сгоден случай. То има своя история. Затова промениш ли облика на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място.
Човек променя облика на нещо, като промени съставните му елементи. Той прибягва до самосъжалението, защото поради чувството си за собствена значимост смята, че заслужава по-добро положение или отношение или защото не желае да поеме отговорност за действията, които са го довели до състояние, пораждащо самосъжаление.
Да промениш облика на самосъжалението означава да прехвърлиш на второстепенно място елемент, който дотогава е бил важен. Самосъжалението все така си остава съществена черта, но сега вече е изтласкано на заден план — така, както са били някога на заден план и без изобщо да се използват представата за надвисналата смърт, смирението на воина, отговорността за собствените действия до момента, в който човек е станал воин.
Един воин съзнава мъката си, но не й се отдава. Настроението на воина, който навлиза в непознаваемото, не е тъга. Обратното, той е радостен, защото се е смирил пред великата си участ, уверил се е, че духът му е безупречен и най-важното, осъзнал е напълно своите способности. Радостта на воина идва от това, че е приел съдбата си и истински е оценил онова, което му предстои.
КОМЕНТАР
„Сказания за силата“ бележи период, когато бях крайно съсипан. По времето, когато се случваха събитията, описани в тази книга, аз преживявах дълбок емоционален срив, срив като воин. Дон Хуан Матус напусна този свят и остави в него четиримата си ученици. Дон Хуан се обърна лично към всеки от учениците си и им възложи определена задача. Сметнах, че тази задача е просто псевдолек, без никакво значение в сравнение с огромната загуба.
Фактът, че няма да виждаме повече дон Хуан, не можеше да бъде облекчен от псевдозадачи. Първата ми молба към дон Хуан, естествено, беше да ме вземе със себе си.
— Още не си готов — каза той. — Нека бъдем реалисти.
— Но аз мога да се приготвя само за миг — уверих го аз.
— Не се и съмнявам в това. Ще бъдеш готов, но не и за мен. Аз изисквам съвършени резултати, изисквам безупречна воля, безупречна дисциплина. Ти още не си го постигнал. Знам, че ще го постигнеш, вече си много близо, но още не си стигнал.
— Ти имаш силата да ме вземеш със себе си, дон Хуан. Както съм недостатъчно готов и несъвършен.
— Сигурно мога, но няма да го сторя, защото това означава най-жалко да се похабиш. Ще загубиш всичко, повярвай ми. Недей да настояваш. В света на воина няма място за настояване.
Тези думи бяха достатъчни, за да ме спрат. Вътре в себе си обаче копнеех да тръгна с него, да поема отвъд границите на всичко, което съм познавал като нормално и реално.
Когато настъпи моментът дон Хуан наистина да напусне този свят, той се превърна в многоцветно сияние, подобно на пара. Превърна се в чиста енергия, която потече свободно във Вселената. Чувството ми за загуба в този момент беше толкова огромно, че ми се искаше да умра. Пренебрегнах всичко, което ми бе казвал дон Хуан, и без никакво колебание се хвърлих в пропастта. Мисълта ми беше, че ако го сторя, вече в смъртта, дон Хуан ще се почувства задължен да ме вземе със себе си и така да се спаси каквато частица осъзнаване бе останала в мен.
Но по необясними причини, все едно дали от гледна точка на моята нормална познавателна система или на познавателната система на шаманския свят, аз не умрях. Останах съвсем сам в света на всекидневния живот, а тримата ми съученици се разпиляха по света. Чувствах се непознат на самия себе си, нещо, което изостряше повече от всякога самотата ми.