Единствената свобода, с която воинът разполага, е свободата да се държи безупречно. Безупречността е не само свобода; тя е единственият начин да се изправи човешката форма.
Всеки навик се нуждае от всичките си съставни части, за да действа. Ако бъде лишен от някои части, навикът се разпада.
Битката се води точно тук, на земята. Ние сме човешки същества. Кой знае какво ни очаква или какъв вид сила може да имаме?
Светът на хората има своите възходи и падения, а хората се издигат или падат заедно със своя свят; воините няма защо да следват възходите и паденията на своите събратя.
Живецът на нашето съществуване е актът на възприятие, а магията на нашето съществувание е актът на осъзнаване. Възприятието и осъзнаването са едно отделно, действащо, неделимо цяло.
Ние нравим избор само веднъж. Избираме или да бъдем воини, или обикновени хора. Друг избор не съществува. Най-малкото не на тази земя.
Пътят на воина предлага на човека един нов живот и този живот трябва да бъде изцяло нов. Воинът не може да носи в този нов живот старите си, грозни навици.
Воинът винаги възприема първото събитие от дадена последователност като план или карта на онова, което ще се разгьрне впоследствие.
Хората обичат да им се казва какво да правят, но още повече обичат да се съпротивяват и да не правят това, което им е казано; по този начин се заплитат в омраза към човека, който им го е казал.
Всеки човек разполага с достатъчно лична сила за нещо. Разковничето на воина е да отдели личната си сила от своите слабости, за да постигне целта си на воин.
Всеки човек може да вижда и все пак ние предпочитаме да не си спомняме това, което виждаме.
КОМЕНТАР
Бяха минали години, преди да напиша „Вторият пръстен на силата“. Дон Хуан отдавна си бе отишъл и извадките от тази книга представляват спомени от онова, което е казвал; спомени, съживени от една нова ситуация и ново развитие на нещата. В живота ми се бе появило ново действащо лице. Беше от групата на дон Хуан — Флоринда Матус. Всички ученици на дон Хуан разбираха, че след като дон Хуан си бе отишъл, Флоринда бе оставена да завърши последната част от нашето обучение.
— Ти няма да бъдеш завършен воин, докато не си в състояние да приемаш заповеди от жена, без да се чувстваш накърнен до дъното на душата си — бе казал дон Хуан. — Но тази жена не може да бъде коя да е. Трябва да е някой много специален човек, разполагащ с такава сила и безпощадност, които няма да ти позволят да бъдеш „мъжът, който командва“, какъвто си въобразяваш, че си.
Естествено, тогава се разсмях на думите му. Помислих си, че той положително се шегува. Но истината беше, че той изобщо не се шегуваше. Един ден Флоринда Донър-Грау и Тайша Абелар се върнаха и ние отидохме в Мексико. И там, в един универсален магазин в Гуадалахара, се намерихме с Флоринда Матус, най-страхотната жена, която изобщо съм виждал — изключително висока, около метър и осемдесет, жилеста и кльощава, с красиво лице, определено възрастна и все пак много млада.
— Я! Ето ви и вас! — възкликна тя, когато ни видя. — Тримата мускетари! Лудите глави! Къде ли не ви търсих!
И без повече приказки тя пое командването. Флоринда Донър-Грау, естествено, страхотно се зарадва. Тайша Абелар, както обикновено, беше крайно сдържана, а аз се почувствах толкова засегнат, че бях направо бесен. Знаех си, че тая няма да я бъде. Усетих, че ще бъда на нож с тая жена още от момента, когато отвори наглата си уста и ни излезе с тъпотии от рода на „лудите глави“.
Но някакви неподозирани неща, които явно съм имал в запас, ми се притекоха на помощ и ме възпряха да реагирам ядосано или заядливо; с Флоринда изключително се сработихме, по-добре, отколкото изобщо съм си представял. Тя ни ръководеше с желязна ръка. Беше неоспоримата царица на живота ни. Тя имаше нужната сила и отстраненост, за да постига задачата си — да мобилизира максимално способностите ни по най-неуловим начин. Не допускаше никой от нас да изпада в самосъжаление или хленчове, ако нещо не ни допадаше особено. Тя изобщо не приличаше на дон Хуан. Липсваше й неговото трезвомислие, но компенсираше това с друго свое качество: светкавично схващаше всичко. Стигаше й един поглед, за да вникне цялостно в дадена ситуация и да действа мигновено в съответствие с това, което се очаква от нея.