Една от любимите й задявки, която страхотно ми допадаше, бе да запита най-сериозно залата или групата хора, на които говореше: „Някой от вас тук знае ли нещо за налягането и разместването на газовете?“ Задаваше този въпрос напълно сериозно. И когато слушателите отговореха: „Не, не знаем“, тя казваше: „Значи тогава мога да ви кажа каквото си искам, нали?“ — и наистина се впускаше да говори каквото си иска. Понякога казваше толкова смешни неща, че направо се търкалях на пода от смях.
Друг класически неин въпрос беше: „Някой тук знае ли нещо за ретината на шимпанзетата? Не?“, и Флоринда започваше да говори абсолютни щуротии за ретината на шимпанзетата. Никога през живота си не съм се забавлявал толкова. Бях се превърнал в неин обожател и най-предан последовател.
Веднъж ми се появи фистула на бедрената кост, последица от падането ми преди години в един пролом, пълен с бодливи кактуси. Тогава в тялото ми се бяха забили седемдесет и пет иглици. Една от тях или не беше извадена напълно, или бе останало замърсяване, което години по-късно бе предизвикало тази фистула.
Лекарят ми каза:
— Не е нищо сериозно. Просто гнойна торбичка, която трябва да се разреже с ланцет. Съвсем проста операция. Само за няколко минути ще го изчистим.
Посъветвах се с Флоринда и тя ми каза:
— Ти си нагуал. Или сам ще се излекуваш, или ще умреш. Няма място за колебания или двойствено поведение. Един нагуал да остави да го реже лекар, това значи да е загубил силата си. Един нагуал да умре от фистула? Какъв срам.
С изключение на Флоринда Донър-Грау и Тайша Абелар, останалите ученици на дон Хуан изобщо не взимаха надълбоко Флоринда. За тях тя беше просто особа, която внушава страх. Човек, който никога не им позволяваше свободата, която те смятаха, че им се полага. Тя никога не ги хвалеше за псевдопостиженията им в шаманизма и ги възпираше всеки път, когато се отклоняваха от пътя на воина.
В текста на „Вторият пръстен на силата“ тази борба между учениците е повече от явна. Учениците на дон Хуан бяха едно заблудено стадо, с вечни изблици на егоцентричност до вманиачаване, като всеки от тях теглеше в своята си посока, всеки се стремеше да утвърди собствената си стойност.
Всичко, което се случваше в живота ни оттогава насам, беше дълбоко повлияно от Флоринда Матус и въпреки това тя никога не се изтъкваше. Винаги беше фигура на втори план, мъдра, забавна, безмилостна. Флоринда Донър-Грау и аз я обикнахме, както никога дотогава не сме обичали, а когато си отиде, тя завеща на Флоринда Донър-Грау името си, скъпоценностите си, парите си, своята изисканост, уменията си. Чувствах, че никога не бих могъл да напиша книга за Флоринда Матус и че ако някой го стори, то трябва да бъде Флоринда Донър-Грау, нейната същинска наследница, нейна дъщеря повече от всички. Аз бях като Флоринда Матус — само една фигура на втори план, оставена там от дон Хуан Матус да преодолява самотата на един воин и да се радва на пътя си по тази земя.
ИЗВАДКИ ОТ „ДАРЪТ НА ОРЕЛА“
Изкуството на сънуването е способността човек да използва обикновените си сънища и да ги превърне в контролирано осъзнаване посредством определена форма на внимание, наречена сънно внимание.
Изкуството на прикриването е набор процедури и начини на поведение, позволяващи на воина да извлече най-доброто от всяка възможна ситуация.
Препоръката към воините е да не притежават каквито и да било материални неща, над които да съсредоточават силата си, а да я съсредоточават над духа, над истинския полет към непознатото, не над дребнави неща.
Всеки, който иска да следва пътя на воина, трябва да се освободи от склонността да притежава неща и да държи на тях.
Виждането е знание на тялото. Понеже у нас преобладаващото сетиво е зрението, то оказва влияние над това знание на тялото и го кара да изглежда свързано с очите.
Загубването на човешката форма е като спирала. То дава на воина свободата да си спомни себе си като изправени енергийни полета и това на свой ред го прави още по-свободен.
Воинът знае, че чака и знае какво чака, а докато чака, погледът му се наслаждава на света. Най-върховното постижение на воина е да се наслаждава на радостта от безкрая.
Посоката, в която върви съдбата на воина, не може да се променя. Предизвикателството е колко далеч може да стигне той и колко безупречен може да бъде в тези строго определени граници.
Когато воинът няма никакви очаквания към хората, техните постъпки повече не го засягат. Един особен покой става движещата сила в живота му. Той вече е възприел едно от схващанията в живота на воина — отстранеността.