Духът на извадките от „Дарът на Орела“ направо ме разтърси, защото извадките ми разкриха колко дълбоко значение бе придавал дон Хуан на всеки елемент от неговия свят, на пътя на воина като образец на човешките постижения. Тази нагласа бе надживяла дори самия него и сега се проявяваше по-живо отвсякога. Откровено казано, понякога имах чувство, че дон Хуан никога не си е отивал. Стигнах до там, че действително го чувах да се движи около къщата. Попитах Флоринда за това.
Тя ми отговори:
— О, не е нищо особено. Просто празнотата на нагуала Хуан Матус се пресяга да те докосне, без значение къде е неговото осъзнаване в момента.
Отговорът й още повече ме обърка, заинтригува и обезкуражи. Макар че Флоринда беше човекът, най-близо до дон Хуан, те бяха изумително различни. Но общото и у двамата бе празнотата на личността. Те вече не бяха хора. Дон Хуан Матус не съществуваше като личност. Това, което съществуваше на мястото на личността му, бе един сборник разкази, всеки от тях съвсем подходящ за ситуацията, която обсъждахме, поучителни истории и смешни случки, които носеха отпечатъка на неговото трезвомислие и сдържаност.
И Флоринда беше такава: история след история. Но нейните разкази бяха за хора. Поради пълното й безпристрастие те бяха нещо като възвишена форма на клюка или клюка, издигната до невъобразими висоти на резултатност и наслада.
— Искам да направиш преглед на един човек, който страхотно прилича на теб — каза ми тя един ден. — Ще му направиш преглед така, сякаш си го познавал цял живот. Този човек беше от извънредно значение за формирането на нашата приемствена линия. Казваше се Елиас, нагуалът Елиас. Аз го наричам „нагуала, който загуби рая“.
Историята е такава: нагуалът Елиас е бил възпитан от йезуитски свещеник, който го научил да чете, да пише и да свири на клавесин. Научил го и на латински. Нагуалът Елиас можел да чете Писанията на латински без никакви затруднения, като истински образован човек. Предопределението му било да стане свещеник, но той бил индианец, а по онова време за индианците нямало място в свещеническото съсловие. Видът им внушавал страх, били прекалено мургави, прекалено много индианци. Духовниците били от висшите социални среди, от испански произход, с бяла кожа и сини очи; били красиви и представителни. В сравнение с тях нагуалът Елиас бил като мечка, но той не се отказвал да се бори, насърчаван от уверенията на своя наставник, че Бог ще се погрижи да го приемат в свещеническите среди.
Той бил клисар в църквата, в която неговият наставник бил енорийски свещеник, и един ден там влязла една истинска вещица. Казвала се Амалия. Говорело се, че била смахната. Както и да е, тя в последна сметка омаяла горкия клисар, който се влюбил така дълбоко и безнадеждно в Амалия, че накрая се озовал в колибата на един нагуал. След време той самият станал нагуала Елиас, способен, културен, образован. Изглеждало, че призванието на нагуал сякаш е създадено за него. То му позволявало анонимност и това осъществяване, което му било отказано в света.
Той бил сънувач и владеел изкуството на сънуването толкова добре, че можел да достигне и най-потайните кътчета на Вселената в състояние извън тялото. Понякога дори донасял от там предмети, които привличали погледа му с изящните си очертания, напълно непонятни предмети. Той ги наричал „измислици“ и имал цяла колекция от тях.
Искам да фокусираш прегледа си над тези „измислици“ — нареди ми Флоринда. — Искам накрая да успееш да ги помиришеш, да ги усетиш с ръцете си, макар и представа да нямаш от тях, освен от това, което ти разказвам в момента: Такова фокусиране означава да установиш една отправна точка, тъй както в алгебрично уравнение нещо може да се изчисли чрез използването на трети елемент. И като използваш някой друг като отправна точка, ти ще можеш да видиш нагуала Хуан Матус с безкрайна яснота.
Като цяло книгата „Дарът на Орела“ е преглед в дълбочина на нещата, които дон Хуан бе правил с мен, докато беше на този свят. Представата за дон Хуан, която добих чрез новоусвоените умения при прегледа — например да използвам като отправна точка нагуала Елиас, — беше безкрайно по-силна от представата, която си бях съставил за него, докато беше жив. Тези представи, които получавах при прегледа, бяха лишени от топлотата на живия човек, но в замяната на това бяха точни и определени като неодушевени предмети, които човек може да изследва колкото иска.