Друг познавателен елемент у тези шамани е тъй нареченото колело на времето. В обяснението си за колелото на времето те го оприличават на тунел с безкрайна дължина и ширина, тунел с отражателни бразди. Всяка бразда е безкрайна и техният брой е безкраен. Живите същества по силата на самия живот са заставени да гледат само в по една бразда. А да гледаш само в една бразда означава да си впримчен в нея, да изживяваш само тази бразда.
Крайната цел на един воин е чрез дълбока дисциплина да съсредоточава непоколебимото си внимание над колелото на времето, за да го накара да се завърти. Воините, които са успявали да завъртят колелото на времето, могат да гледат в която и да било бразда и да извлекат от нея каквото поискат. За един воин да се освободи от обсебващата сила, която го заставя да гледа само в една бразда, означава, че може да гледа и в двете посоки — как времето отминава или приближава към него.
Разглеждано по този начин, колелото на времето представлява едно изключително силно въздействие над целия живот на воина и дори отвъд него, какъвто е случаят с извадките в тази книга. Те сякаш са нишка, изтеглена от кълбо, което има свой собствен живот. Това кълбо, според обясненията в познавателната система на шаманите, представлява колелото на времето.
Под въздействието на колелото на времето се оказа, че тази книга пое посока, която не беше предвидена в първоначалния план. Извадките от само себе си се превърнаха във водещия фактор и ме заставиха да се придържам колкото е възможно по-близо до духа, в който са ми били давани — дух на немногословност и крайна прямота.
Нещо друго, което безуспешно се опитах да направя с извадките, бе да ги организирам и подредя по категории — за по-лесно четене. Обаче всякакъв опит за категоризация на извадките се оказа несъстоятелен. Невъзможно бе да се опрелят условни смислови категории, които биха отговаряли на нещо толкова неопределено и необятно като един цял познавателен свят.
Единственото, което ми оставаше, бе да следвам самите извадки и да ги оставя те да очертаят системата на мислене и светоусещане, която шаманите от древно Мексико имат за живота, смъртта, Вселената, енергията. Това са мисли, които показват как шаманите са разбирали не само Вселената, но и процесите на живот и съвместно съществуване в нашия свят. И дори нещо по-важно — те посочват, че е възможно човек да се ползва от двете познавателни системи, без изобщо да си навреди.
ИЗВАДКИ ОТ „УЧЕНИЕТО НА ДОН ХУАН“
Силата се основава на вида знание, което човек притежава. Какъв смисъл има да знаем непотребни неща? Те няма да ни подготвят за неизбежната ни среща с непознатото.
Нищо на този свят не е даром. Каквото и да имаме да научим, ние трябва да го научаваме по труден път.
Човек тръгва към знанието, както се тръгва на война — нащрек, със страх, с респект и с абсолютна увереност. Тръгне ли към знанието или на война по всякакъв друг начин, е грешка и направи ли я, човек може и изобщо да не доживее, за да се разкайва за това.
Когато човек е изпълнил тези четири изисквания — да бъде нащрек, да изпитва страх, респект и абсолютна увереност, — не може да направи грешки, за които да плаща; при такива условия той не може да се заплита в действията си като глупак. Ако такъв човек се провали или претърпи поражение, той ще е загубил само една битка и няма мъчително да съжалява за това.
Когато мислиш прекалено много за себе си, това ужасно изтощава. В такова положение човек е глух и сляп за всичко останало. Самото изтощение не му позволява да вижда чудесата навсякъде около себе си.
Всеки път, когато човек се залавя да учи, той трябва да работи до предела на възможностите си, а границите на това, което ще научи, са определени от собствената му природа. Затова няма никакъв смисъл да се говори за знанието. Страхът от знанието е нещо естествено; всеки го е изпитвал и в това отношение нищо не може да се направи. Но колкото и да ни плаши знанието, още по-ужасно е да си представиш човек без знание.
Да се ядосва човек от хората, значи да придава значение на постъпките им. На всяка цена трябва да се освобождава от такива чувства. Човешките постъпки не могат да бъдат толкова важни, че да го отклонят от единствената съществена алтернатива — нашата неотменна среща с безкрайността.
Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път — ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съвсем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: „Има ли този път сърце.“