Ние неспирно разговаряме вътре в себе си за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си диалог. И в моментите, когато спрем да си говорим за себе си и за нашия свят, светът винаги си е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и поддържаме с вътрешния си диалог. Не само това, но и когато говорим със себе си, ние избираме и своя път. Така ние правим един и същи избор отново и отново, чак до деня на смъртта ни, защото повтаряме един и същи вътрешен диалог отново и отново, до деня на смъртта ни. Воинът съзнава това и се стреми да спре вътрешния си диалог.
Светът е всичко, което е затворено тук: живот, смърт, хора и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е непознаваем. Ние никога няма да го разберем, никога няма да разбулим тайните му. Затова трябва да приемаме света такъв, какъвто е: една пълна загадка.
Нещата, които хората правят, в никакъв случай не могат да имат по-голямо значение от света. Затова воинът се отнася към света като към една безкрайна загадка, а към нещата, които хората правят — като към безкрайна глупост.
КОМЕНТАР
В извадките от „Една отделна реалност“ започва да се проявява със забележителна яснота намерението, което съпътства всяко действие на шаманите от древно Мексико. Самият дон Хуан, когато ми говореше за тези древни шамани, ми обърна внимание на този аспект от техния свят, който представлява изключителен интерес за съвременните практикуващи — острото като бръснач осъзнаване на тази сила във Вселената, която древните шамани наричали намерение. Те обяснявали, че връзката на всеки от тях с тази сила била толкова тясна и чиста, че можели да въздействат над нещата колкото искат. Дон Хуан каза, че намерението на тези шамани, заредено с такава изострена интензивност, е единствената помощ, с която разполагат съвременните практикуващи. Или както се изрази той с по-прости думи — съвременните практикуващи, ако бъдат откровени пред себе си, биха платили каквато и да било цена, за да могат да живеят под чадъра на такова намерение.
Дон Хуан твърдеше, че всеки, проявил и най-лек интерес към света на древните шамани, веднага бивал притеглян в кръга на тяхното изострено намерение. Според дон Хуан тяхното намерение било нещо непомерно, с което никой от нас не можел успешно да се пребори. Пък и изобщо не било нужно да се бориш с такова намерение, разсъждаваше той, понеже то било единственото нещо, което има значение; то било самата същност на света на тези шамани, светът, към който съвременните практикуващи се стремят повече от всичко, което човек може да си представи.
Тонът на извадките от „Една отделна реалност“ не е нещо, което умишлено съм търсил. Той се прояви на повърхността независимо от моята цел и желание. Мога да кажа дори, че се оказа обратният на това, което бях замислил. По-скоро сякаш тайнственото кълбо на колелото на времето, скрито в текста на книгата, внезапно се бе задвижило и започна бурно да се развива: толкова силно, че то налагаше посоката на моите усилия.
По отношение на чувствата ми към моята работа от времето, когато пишех „Една отделна реалност“, мога съвсем искрено да кажа, че се смятах за щастливо отдаден на антропологическите си полеви изследвания, а чувствата и мислите ми бяха твърде далеч от света на древните шамани. Дон Хуан беше на друго мнение. Като опитен воин той знаеше, че е невъзможно аз да се откъсна от това магнетично привличане на намерението, което тези шамани бяха създали. Аз направо потъвах в него, все едно дали вярвах в него и дали го желаех.
Това състояние на нещата ме доведе до едно несъзнателно безпокойство. Не беше някаква тревога, която можех да определя или окачествя, дори да осъзная. Тя се проливаше в действията ми, без да съм в състояние да я обмисля съзнателно или да й потърся обяснение. Сега, като се връщам назад, мога да кажа само, че тогава съм се страхувал до смърт, макар че не мога да определя от какво е бил този страх.
Много пъти се опитвах да анализирам този страх, но почти веднага ме налягаше умора и ми ставаше досадно. Моментално това ровичкане започваше да ми се струва безпочвено, ненужно и накрая го зарязвах. Попитах дон Хуан да ми обясни моето състояние, имах нужда от неговия съвет, насърчение.
— Просто се страхуваш и толкоз — каза той. — Няма защо да търсиш някакви тайнствени причини за страха си. Тази тайнствена причина е ей-тук, пред очите ти, в обсега на ръката ти. Тя е намерението на шаманите от древно Мексико. Ти се занимаваш с техния свят, а този свят ти показва от време на време лицето си. Ти, разбира се, не можеш да възприемеш тази гледка. Но и аз навремето не можех. А и никой от нас.