— Говориш ми с гатанки, дон Хуан!
— Да, за момента е така. Но един ден ще ти се изясни. Засега е идиотско да се опитвам да ти говоря за това или да ти обяснявам нещо. Нищичко от нещата, които се опитвам да ти покажа, не би имало смисъл за теб. За момента някоя непонятна баналност може да ти изглежда безкрайно по-смислена.
Той беше напълно прав. Всичките ми страхове се задействаха от нещо съвсем банално, от което ме беше срам и тогава, пък и сега — страхувах се да не ме обсебят демони. Този страх ми беше внушен още от ранното ми детство. Всяко нещо, което беше необяснимо, се смяташе, естествено, за някакво зло, нещо злотворно, което имаше за цел да ме унищожи.
Колкото по-дълбоко навлизаше дон Хуан в обяснения за света на древните шамани, толкова повече се засилваше моята потребност да се пазя. Това чувство не беше нещо, което може да се изрази с думи. То беше не толкова нужда да предпазя себе си, а по-скоро потребност да опазя истинността и неопровержимата стойност на света, в който живеем ние, хората. За мен моят свят бе единственият свят, който признавах. Щом той биваше застрашен, следваше незабавна реакция от моя страна, реакция, която се проявяваше в някакъв страх, който никога няма да съм в състояние да обясня; това е страх, който човек трябва сам да изпита, за да си представи колко е огромен. Това не беше страхът от смъртта или да не ме нарани нещо. Беше нещо неизмеримо по-дълбоко от това. Толкова дълбоко, че всеки практикуващ шаман дори не би могъл да си го представи.
— Ти по един заобиколен път се оказа застанал направо пред воина — каза дон Хуан.
По онова време той безкрайно ми изтъкваше схващането за воина. Казваше, че воинът, разбира се, е нещо повече от понятие. Това е начин на живот и този начин на живот е единствена спирачка за страха, както и единственият канал, по който практикуващият може да пусне потока на своите действия да протича по-свободно. Без схващането за воина бе невъзможно да се преодолеят препятствията по пътя на знанието.
Дон Хуан определяше воина като чиста проба боец. Това е състояние, подпомагано от намерението на древните шамани; състояние, в което всеки човек може да навлезе.
— Намерението на онези шамани — казваше дон Хуан — е било така интензивно, толкова силно, че можело да укрепи структурата на воина, дори без практикуващият изобщо да го съзнава.
Накратко, за шаманите от древно Мексико воинът е представлявал бойна единица, така пълно концентрирана над битката около себе си, с такава изключителна бдителност, че в най-чистата му форма един воин не се нуждае от нищо излишно, за да оцелее. Един воин не се нуждае нито да получава подаръци, нито да го подкрепят с думи или действия, не му трябва ни утеха, ни поощрение. Всички тези неща се съдържат в самата структура на воина. И тъй като структурата му е определена от намерението на шаманите от древно Мексико, това означава, че те са предвидили и вложили всичко необходимо. Крайният резултат е един боец, който се сражава сам и черпи от собствената си мълчалива убеденост подтика, нужен му, за да продължава напред, без да се оплаква и без потребност от похвали.
Аз самият бях запленен от това схващане за воина, но в същото време го намирах за едно от най-ужасяващите неща, които съм срещал. Мислех си, че възприема ли това схващане, то ще ме заслепи и превърне в роб и няма да ми остави нито време, нито способност да протестирам, анализирам или да се оплаквам. Защото оплакването си ми беше навик откак се помня и, откровено казано, можех да се боря със зъби и нокти, само да не се лиша от него. Смятах, че роптаенето е признак на чувствителност, смелост, прямота, качества на човек, който не се бои да излага открито фактите, да заявява какво му харесва и какво не. Ако всичко това трябваше да се превърне в един боен организъм, бях сигурен, че щях да загубя повече, отколкото можех да си позволя.
Това бяха дълбоко скритите ми мисли. И все пак аз копнеех за това чувство за посока, за мир със себе си и за изключителните умения на воина. Един от най-големите помощници, който шаманите от древно Мексико използват, за да затвърдят схващането за воина, е идеята да приемем смъртта си като наш спътник, свидетел на всичките ни дела. Дон Хуан казваше, че веднъж приемем ли това предварително условие, макар и в съвсем лека форма, то прехвърля мост над пропастта между света на всекидневието ни и нещо, което е пред нас, но няма име; нещо, което тъне в мъгла и няма вид да съществува. Нещо така ужасно мъгляво, че не може да се използва като отправна точка и все пак е тук с едно неоспоримо присъствие.