По-нататък му бе даден откъс от "Бурята", а задачата бе да си измисли някакъв език и да преведе на него думите на Шекспир. След това му бяха зададени въпроси за граматиката и ортографията на този измислен език, последваха въпроси (да му се не види, какъв беше смисълът?) за културата, географията и обществото на въображаемата страна, в която се говореше въпросният език. Следващата задача бе да преведе откъса обратно на английски, като обръща внимание на граматичните деформации, подбора на думите и значението. Ега ти майтапа! Той винаги даваше всичко от себе си при решаването на тестовете, но този път не беше сигурен какво се очаква от него.
И нещо още по-странно — тестът се променяше пред очите му. В раздела за художествен текст му бе показан откъс, който започва да избледнява, докато той го четеше, и накрая изчезна, след което му бе наредено да преразкаже съдържанието. Куентин си каза, че сигурно е използвана някаква компютъризирана хартия. Ами да, наскоро беше чел, че някакъв учен работи по този въпрос. А може би мастилото беше дигитално. Така или иначе резолюцията беше забележителна. Поискаха от него да нарисува заек, а щом на листа се появиха лапите му, той се почеса, взе да подскача по страницата и да отхапва от другите въпроси, затова Куентин го подгони с молива, за да дорисува козината му. Умилостиви го с няколко набързо нарисувани репички и нарисува около него ограда, за да го държи изкъсо.
Скоро забрави за всичко друго, освен за удоволствието с хубавия си почерк да пише един след друг отговорите на въпросите, примирявайки се дори с най-безумните изисквания. Едва след час вдигна поглед. Задните части го понаболяваха. Намести се на чина и забеляза, че слънцето, надничащо през прозорците, се е преместило.
Имаше и още една промяна. Отначало всички чинове бяха запълнени с ученици, а сега няколко бяха празни. Не беше забелязал някой да излиза от стаята. В сърцето му се загнезди леденостудено зрънце на съмнението. Ужас — напусналите сигурно вече бяха свършили теста. Не беше свикнал някой да го изпреварва в учението. Кои бяха тези хора? Дланите му се изпотиха и той ги прокара по бедрата си. Прелисти на следващата страница и установи, че е празна, с изключение на една — единствена дума по средата, написана със старомоден шрифт със заврънкулки като в края на архивните филми — КРАЙ.
Куентин се облегна назад и притисна опакото на дланите си към очите си, които пулсираха от болка. Никога нямаше да си върне тези два часа от живота си. Още не беше видял някой да излиза, но помещението започваше да изглежда обезлюдено. Все едно момчетата и момичетата безшумно се изплъзваха от стаята всеки път, когато той извърнеше глава. Голият до кръста хлапак с татуировките още бе тук. Или беше приключил, или се бе отказал, защото само се въртеше и през пет минути поръчваше да му донесат вода. Чинът му беше отрупан с празни чаши. Последните двайсет минути Куентин посвети на взиране през прозореца и упражняване на фокус с молива.
Директорът отново се появи и се обърна към присъстващите:
— Имам удоволствието да ви съобщя, че всички вие се класирахте за втория етап на теста. Този изпит е индивидуален и ще се проведе под ръководството на нашите преподаватели. Междувременно похапнете и поговорете помежду си.
Куентин се озърна — само двайсет и два чина още бяха заети. Не щеш ли, появи се комично официален иконом с бели ръкавици и подаде на всеки ученик дървен поднос, върху който имаше сандвич (филия хляб с печени червени чушки и прясно сирене моцарела), едра круша и голямо парче натурален шоколад. После донесе голяма бутилка без етикет и наля в чашите им някаква мътна напитка. Оказа се газирано питие с грейпфрут.
Куентин взе подноса и тръгна към първия ред, където се събираха повечето присъстващи. Странно, но изпитваше облекчение, задето е стигнал дотук, макар да не знаеше защо е изкарал, а други са се провалили, нито какво ще получи за успеха си. Икономът търпеливо подреждаше върху поднос колекцията от полупразни чаши, подредени на чина на татуирания. Куентин потърси с поглед Джулия, но тя или не беше изкарала теста, или изобщо не беше стъпвала в този свят.
— Да бяха сложили тапа на шишето — възнегодува татуираният, който се представи като Пени. Облото му добродушно лице контрастираше с иначе страховитата му външност. — Колко чаши можеш да си поискаш? Не повече от пет, така си мисля. Гот ми е да откривам такива дебилности, при които системата се прецаква със собствените си правила. — Сви рамене и добави: — Иначе пък щях да пукна от скука. Тестът ми съобщи, че съм приключил за двайсет минути.