— Двайсет минути ли? — Куентин изпита едновременно възхищение и черна завист. — Да му се не види, а пък аз се бъхтих два часа!
Пени отново сви рамене и направи физиономия, означаваща "Какво очакваш да ти кажа?".
Сред младежите, участващи в теста, приятелското отношение вървеше рамо до рамо с недоверието. Някои се запознаваха, съобщаваха откъде са и плахо обсъждаха изпита, макар че в течение на разговора се убедиха, че на всеки са се паднали различни въпроси. Оказа се, че са от всички краища на страната, само двама бяха индианци инуит от резервата Саскачеван. Хлапетата обикаляха помещението и разказваха как са се озовали тук. Всяка история беше различна, но краят й беше един и същ. Някой хукнал по тясна уличка да гони футболната си топка, друг — подир побягнала овца, трети проследил някакъв наглед излишен кабел в училищната компютърна зала, който го отвел до помещение, несъществуващо до този момент. После попадали сред зелена трева, лятна жега и някой ги отвеждал в класната стая.
Веднага след закуската преподавателите занадничаха в стаята и започнаха да извикват по име кандидатите. Явно караха по азбучен ред, затова само след няколко минути строга наглед четирийсетгодишна жена с тъмна коса, дълга до раменете, повика Куентин Колдуотър. Той я последва в тясна стая с дървена ламперия и френски прозорци, гледащи от учудващо голяма височина към моравата, която беше прекосил по-рано. Със затварянето на вратата секна говорът от съседното помещение. Два стола бяха поставени един срещу друг от двете страни на дълга масивна дървена маса.
На Куентин му се виеше свят. Тази история му се струваше малко абсурдна, но се насили да слуша внимателно. Все пак участваше в състезание, а той беше свикнал да побеждава. Нещо повече — усещаше, че трудното тепърва предстои. На масата имаше само колода карти и около дузина монети, поставени една върху друга.
— Разбрах, че харесваш фокусите, Куентин — каза непознатата. Говореше със съвсем лек акцент — явно беше от Европа, но той не можа да определи точно от коя страна. Дали пък не беше Исландия? — Ще ми покажеш ли няколко?
Куентин наистина харесваше магическите трикове. Интересът му към илюзионното изкуство се бе разпалил преди три години и отчасти беше предизвикан от любимите му четива, но най-вече бе начин да разнообрази извънучебните си занимания с дейност, която не изисква общуване с други хора. Изпаднал в транс, предизвикан от скуката, той прекара стотици емоционално безплодни часове в правене на фокуси с монети, разбъркване на карти и изваждане на изкуствени цветя от тънки пластмасови бастуни. Беше изгледал по няколко пъти видеозаписи, на които илюзионисти на средна възраст, застанали пред опънати чаршафи, разкриваха тайната на някои фокуси. В крайна сметка се убеди, че магията изобщо не е романтична, а неумолима, стандартна и измамна. И си скъса задника от упражнения, за да стане първокласен илюзионист.
Близо до дома му имаше магазин, в който освен евтини електронни джаджи и прашасали дъски за игра на шах и на дама, се продаваха пособия за илюзионисти. Собственикът Рики — мъжага с брада и бакенбарди, но без мустаци, неохотно се съгласи да даде няколко урока на Куентин. Не след дълго ученикът надмина учителя си. На седемнайсет младежът вече владееше няколко много сложни трика. Прочу се сред съучениците си със способността си от три метра да улучва с най-обикновена карта за игра някоя от безвкусните ябълки, които се продаваха в училищната лавка.
Сега той посегна първо към картите. Гордееше се с умението си да ги разбърква, което бе постигнал с безброй часове упражнения, затова разбърка колодата като за фаро, ако случайно (в което се съмняваше) жената срещу него знаеше разликата и колко трудно се постига това.
Изпълни обичайната си програма, предназначена да изтъкне многобройните му умения: фалшиво сечене, фалшиво разбъркване, зрелищни трикове. Между фокусите подхвърляше картите така, че те се спускаха като лавина или водопад от едната в другата му ръка. Подхвана обичайните си брътвежи, придружаващи артистичната му програма, но му се стори, че звучат нелепо в тази тиха просторна стая и пред тази изискана и красива жена. Думите пресъхнаха и той продължи в пълно мълчание.
В тишината картите плющяха и съскаха. Жената не откъсваше поглед от него. По негова молба тя покорно избираше карта и не се изненадваше, когато той я изваждаше я от разбърканата колода, я от джоба на ризата си, или като по чудо я хващаше във въздуха.
После Куентин се захвана с монетите. Бяха чисто нови петцентови монети, добре фрезовани и много удобни. Не разполагаше с помощни средства — например чаши или сгънати носни кърпички, но пък знаеше достатъчно други номера. Жената го наблюдава около минута, без да продума, после се пресегна през масата и докосна ръката му: