— Направи го отново.
Куентин се подчини. Фокусът беше старомоден, професионалистите го наричаха "Изчезващото петаче" и се състоеше в това — монетата (всъщност три монети) като по чудо да се премества от едната в другата ръка. Той показваше петачетата на публиката, преструваше се, че им е загубил дирята, после победоносно ги изваждаше, след което те отново изчезваха от дланта му пред очите на смаяните зрители. На практика трикът беше доста елементарен — с добре отработена последователност от ловки прехвърляния с помощта на пръстите; труден беше само моментът, в който монетите трябваше да изчезнат.
— Направи го отново.
Той се подчини. Жената го спря по средата на изпълнението:
— Тук грешиш.
— Къде? — навъси се Куентин. — Така се прави.
Непознатата сви устни и поклати глава:
— Ще ти покажа.
Взе от купчинката три монети и преспокойно, сякаш не правеше нищо особено, изпълни съвършено фокуса "Изчезващото петаче". Куентин се взираше като хипнотизиран в малките й гъвкави ръце. Движенията й бяха по-плавни и по-прецизни от тези на професионалистите, които беше гледал.
— Виж сега — показа му тя. — Грешиш в момента, в който втората монета трябва да премине в другата ръка. Застани зад мен, за да ти покажа как да я държиш.
Младежът заобиколи масата и застана зад преподавателката, като се мъчеше да не гледа в деколтето й. Дланите й бяха много по-малки от неговите, обаче петачето изчезна между пръстите й като птиче в гъсталак. Тя му показа движението бавно, разделяйки го на сегменти.
— И аз правя същото — заяви Куентин.
— Покажи. — Този път тя не направи усилие да прикрие усмивката си. Хвана го за китката, за да го спре: — Ето тук. Къде е втората монета?
Куентин протегна ръце и обърна дланите си. Монетата беше… изчезнала. Той отпусна ръце, размърда пръстите си, потърси я с поглед на масата, на скута си, на пода. Нямаше я. Сякаш беше потънала вдън земя. Да не би непознатата незабелязано да я беше грабнала? Всичко можеше да се очаква от жена с усмивка на Мона Лиза и ловки пръсти.
— Тъкмо това предполагах. — Тя се изправи. — Благодаря, Куентин. Ще изпратя следващия преподавател.
Той я проследи с поглед. Още го беше яд заради изчезналото петаче. За пръв път в живота си не можеше да прецени дали е издържал, или е скъсан.
Целият следобед продължи като насън — преподаватели влизаха през едната врата и излизаха през другата. Да, сън, но безкраен и наглед съвсем безсмислен. Появи се старчок с трепереща глава, който порови в джоба на панталона си, хвърли на масата купчина усукани пожълтели и излинели въженца, после засече с хронометър времето, за което момчето ги развърза. Плаха и красива млада жена, която изглеждаше почти връстница на Куентин, го помоли да нарисува подробна карта на къщата и на имението, като се базира на видяното досега. Привлекателен и разговорлив младеж с грамадна глава го накара да изиграят блиц партия шах. По едно време Куентин си каза, че вече дори не ги взема на сериозно — струваше му се, че подлагат на изпитание лековерието му. Червенокос и надут шишко пусна в стаята гущерче с криле на колибри, обагрени в цветовете на дъгата, и с големи любопитни очи. Този преподавател не продума, само скръсти ръце и седна на ръба на масата, която измъчено изпъшка под тежестта му.
Тъй като не му хрумна нищо друго, Куентин се опита да накара гущерчето да кацне на пръста му. То полетя надолу, захапа ръката му и пусна малко кръв, а после се стрелна към прозореца и забръмча като пчела. Шишкото безмълвно подаде лейкопласт на Куентин, взе си гущера и излезе.
Най-сетне вратата се затвори и повече не се отвори. Куентин дълбоко си пое дъх и изпъна рамене. Очевидно изпитът беше свършил, въпреки че никой не си направи труда да му го съобщи. Той се утеши с мисълта, че поне няколко минути ще го оставят на мира. Слънцето вече залязваше. Тази стая гледаше на юг, но Куентин виждаше през прозореца някакъв фонтан, а светлината, отразена във водната повърхност, бе студена и оранжева. Сред дърветата се надигаше мъгла. На моравата не се виждаше жива душа.
Куентин прокара длани по лицето си. Съзнанието му се проясняваше. Сети се — много по-късно, отколкото би трябвало, че родителите му ще си изкарат ангелите. Обикновено не му обръщаха внимание кога излиза или се прибира, но сега неминуемо щяха да забележат отсъствието му. Учебните занятия бяха приключили преди часове. Може би си мислеха, че събеседването му е продължило повече от очакваното, макар шансът да си спомнят, че синът им е щял да ходи на събеседване, беше минимален. Или пък ако тук беше лято, то училището още не беше започнало, нали така? Мъглата, която през целия следобед обвиваше съзнанието му, започваше да се разсейва. Той започна да се пита, доколко е в безопасност тук. И ако това беше сън, то много скоро трябваше да се изтръгне от него.