— Изнасилил те е.
— Не, Куентин, не ме…
— Няма значение. Стига приказки.
— Не разбирах колко силно ще те нараня…
— Стига приказки, повече не мога да говоря с теб, не чувам какво ми казваш!
Беше започнал тази миниатюрна реч с нормален тон и беше завършил с крясък. В известен смисъл караниците са магия. Изричаш думите и те променят вселената. Чрез словото създаваш болка и вреда, предизвикваш сълзи, отблъскваш хората, повишаваш си самочувствието, скапваш си живота. Притворил клепачи, Куентин се наведе и допря чело върху хладния мрамор. Запита се колко ли е часът. Виеше му се свят. Като нищо би могъл да заспи. Искаше да каже на Алис, че не я обича, но не можеше, защото не бе истина. А чак толкова не можеше да излъже.
— Най-сетне да се свърши — пророни Алис.
— Кое?
— Тази мисия или приключение, наречи го както искаш. Искам да се прибера.
— Аз пък не.
— Забъркахме се в нещо зло, Куентин. Някой ще пострада.
— Ами дано. Ако умра, поне ще съм направил нещо. Ти също вземи да свършиш нещо, вместо да се мусиш патетично.
— Не ми говори за умирачка, Куентин. Нищо не знаеш.
Отсреща Анаис бе увлечена в разговор с Динт. Двамата разглеждаха картата с изминатия от тях път, която Динт бе начертал върху някаква хартия. Анаис сега се бе присламчила към бандата на водачите. Куентин видя как тя се наведе над картата и целенасочено притисна гърдите си в рамото на Динт. Джош никакъв не се виждаше. Пени и Елиът дремеха в центъра на пода, оборили глави върху раниците.
— Нима още искаш приключението, Куентин? Така де, какво търсим тук? Царе и царици ли ще ставаме?
— Разбира се, защо не? — Почти бе забравил защо са тук, обаче точно сега един трон би му се отразил супер. Настанен в замъка Беловръх, увенчан със слава и отрупан с всевъзможни благинки, той би намерил силата да преодолее всичко това. — Само ненормалник не би го пожелал.
— Знаеш ли кое е смешното? — Алис изведнъж се въодушеви. — Имам предвид, истински забавното? Че всъщност нито го искаш, нито ти е притрябвало. Даже ако нещата се получат без засечка, ти пак няма да си щастлив. Напусна Бруклин, напусна "Брейкбилс", ще напуснеш и Филория. Много си опростил живота си. Имахме проблеми, но можехме да ги преодолеем. Обаче ти — не!
— Проблеми? Ние сме били имали проблеми. — Другите взеха да ги гледат и гласът му се снижи до яростен шепот. — Ти се изчука с гадината Пени! Ега ти проблема!
Алис не му обърна внимание. Ако не я познаваше добре, би казал, че от тона й лъха нежност:
— Няма да се муся патетично, Куентин. Вместо това ще рискувам. Поне за секунда виж колко съвършен е животът ти. Спри да се оглеждаш за следващата тайна врата, която ще те отведе до твоя истински живот. Спри да чакаш, няма нищо друго. Животът е пред тебе и по-добре пий с шепи или ще бъдеш нещастен, където и да отидеш — завинаги.
— Човек не решава дали да бъде щастлив.
— Да, така е, но за сметка на това решава дали да бъде нещастен. Това ли искаш да си? Неудачникът, който отиде във Филория, за да бъде нещастен и там?
В думите на Алис имаше нещо вярно, но Куентин не разбираше. То бе или прекалено елементарно, или прекалено сложно. Прекалено нещо си.
— Защо дойде, Алис? Щом дори не си искала?
Тя го погледна кротко.
— Ти как мислиш, Куентин? Дойдох заради теб. Дойдох, защото държах да те предпазя.
Куентин се огледа. Джанет се беше подпряла на стената със затворени очи, но май не спеше. Носеше червена тениска с бяла звезда и панталони в цвят каки. Сигурно й беше студено. Тя въздъхна и облиза устни, без да отваря очи, като малко момиченце.
Той не искаше да му е студено. Алис го гледаше. Зад нея мозайката бе вихър от зелени пипала, разбушувани вълни и плаващи отломки. Куентин се плъзна напред по мраморната скамейка и я целуна, хапейки долната й устна, докато тя не изохка.
В един определен момент стана невъзможно да пренебрегват факта, че са се изгубили. Коридорите се виеха като адски змии и редовно се разклоняваха. Започнаха да се чалдисват. Динт се вманиачи с картата си, заела вече шест листа милиметрова хартия, върху които той съсредоточено драсваше нещо всеки път, щом свиеха покрай ъгъл. В "Брейкбилс" бяха усвоили заклинание, с което да оставят блестящи отпечатъци от стъпки, но Динт каза, че така само ще отведат хищниците при себе си. В стените бяха издълбани редици от груби, маршируващи фигури в профил — хиляди фигури, като всяка държеше различен тотем: палмово листо, факла, сабя, нар.
Стана по-мрачно. Светлинните заклинания се трупаха едно върху друго, но просто нямаше достатъчно въздух за огънчетата. Настроението беше като на пикник, заплашен от светкавици. Коридорът се разклоняваше ли, разклоняваше, водейки до задънена улица, принуждавайки ги да се връщат назад. Краката на Куентин го наболяваха в чисто новите ботуши; нещо го пронизваше в левия глезен.