Фен грабна един остър нож от масата, внимателно стисна острието между палец и показалец и го запрати във въздуха. Ножът се завъртя около центъра си и прониза човека лисугер право в окото.
— Темпо! — грубо кресна Фен. — Залегнете. Не допускайте да ви разделят!
Това не беше като първите битки. Работата се запече. Изглежда, залата продължаваше безкрайно, а ги атакуваха от всички страни. Нападателите изскачаха от какви ли не тайни входове и вратници — в стените, тавана, пода.
Куентин припкаше с изваден нож и се чувстваше тъпо като в часовете по физкултура: опитваше се да изглежда част от отбора, а в същото време отчаяно се надяваше никой да не му подаде топката. Ситуацията излизаше от контрол, нуждаеха се от стратегия за бягство. Коридорът се пълнеше с трупове и пушек. Дъхът на Куентин свистеше през зъбите му, в главата му кънтеше безсмислена психотична песен. Някъде по пътя ножът му се заби в нечий космат филорийски корем. Така и не видя лицето на създанието — не беше човек, не беше човек, не беше човек — но по-късно си спомняше усещането: как острието мина през диафрагмата и заседна в стегнатите мускули отдолу. Беше дръпнал ръка от дръжката като попарен.
Даде си сметка, че първо Джош, а после и Елиът се прегърбиха и освободиха своите какодемони. Този на Елиът изглеждаше особено страшен, от глава до пети в хоризонтални жълти и черни ивици. Хвърли се на масата, дращейки като котка, и се нахвърли на тълпата с неосъзната грация: вкопчваше се и разкъсваше.
— Да му се не види! — разпищя се Джанет. — Какво още! Какво още ще ни сполети!
— Селяния и простотия — дрезгаво крещеше Елиът. — Хора, да се измъкнем през някоя странична врата!
Настъпи предупредителна тишина, сякаш част от тварите се бяха досетили какво предстои да се случи. Подът се разтресе и един великан от нажежено до червено желязо събори стената и влезе. От него се излъчваше топлина, въздухът затрептя в омара, всичко се нажежи. Наведе се и опря длани в пода — с една трета надвишаваше височината на залата. Очите му нямаха зеници, също като разтопено злато. Въздухът се изпълни с прахоляк. Една тухла от рухналата стена беше повалила Фен на земята. Великанът стъпи с крак върху проснатото й тяло и тя изригна в пламъци.
Всички се разбягаха. Най-близките изходи бяха задръстени. Куентин побягна, огледа се за Алис, но видя Джош — шишкото стоеше сам-самичък посред залата. Беше призовал една от онези шантави черни дупки. Светлината помръкна до кехлибарено. Червеният великан очевидно бе запленен клечеше и изучаваше привидението.
Куентин се затича по един от пустите и тъмни странични коридори. Беше тихо — звукът бе изключен като на телевизор. Въздухът изгаряше дробовете му. Той опря ръце на коленете си. Гърбът го сърбеше болезнено точно зад дясната плешка. Протегна ръка да се почеше и напипа там стрела. Не се беше забила дълбоко, само на сантиметър — два. Измъкна я, без да му мисли, и струйка кръв шурна от раната. Радваше се, че го боли. Така имаше за какво да мисли.
Тишината бе удивителна.
Отново се намираше в безопасност. За няколко минути си позволи лукса да вдишва прохладен въздух, да не тича, да се усамоти в полумрака, да не го грози смърт. Ала ситуацията бе сериозна. Би могъл да е последният жив от групичката. Нямаше представа как да излезе навън. Можеше да загине. Почувства тежестта на скалите и почвата. Беше жив заровен. А дори да се добереше до повърхността, копчето не бе у него. Нямаше как да се върне на Земята.
Стъпки в мрака. Някой се задаваше. Ръцете на фигурата сияеха от излъчваното заклинание. Куентин уморено подхвана поредната "Магическа ракета", но преди да я довърши, осъзна, че това е просто Елиът. Ръцете му рухнаха като отсечени и той се отпусна на пода.
Няколко минути останаха облегнати един до друг на стената и никой не проговори. Хладните камъни уталожиха болката в гърба на Куентин. Ризата на Елиът беше разгащена. От едната страна лицето му беше изцапано със сажди. Ако знаеше, щеше да побеснее.
— Добре ли си?
Елиът кимна.
— Фен е мъртва.
Елиът вдиша дълбоко и прокара грейнали ръце през гъстата си чуплива коса.
— Знам. Видях.
— Нямаше какво да сторим. Големия Червенокож не ни беше по силите, там е цялата работа.
Умълчаха се. Думите им бяха загубили връзка със света, а може би светът се бе откъснал от думите. Елиът му подаде плоско шише; Куентин отпи и го върна обратно. Силната течност сякаш възстанови комуникацията между него и тялото му. Събра колене и ги притисна към гърдите си.