— Улучи ме стрела. — Ама че глупост намери да каже. — В гърба.
— Да се връщаме — рече Елиът. — Опитай да намериш другите. Копчето е у Пени.
Цяло чудо беше, че Елиът успява да е толкова практичен след случилото се. Беше много по-силен от Куентин.
— Ами оня голям светещ пич…
— Да?
— Може би още е там.
Елиът сви рамене.
— Трябва да вземем копчето.
Куентин беше ожаднял, обаче нямаше вода. Губеше му се кога е захвърлил раницата си.
— Ще ти кажа една смешка — подхвърли Елиът. — Анаис се изчука с Динт.
— Какво? — Куентин неволно се усмихна. Сухите му устни се напукаха. — Откъде време?
— В почивката след втората битка.
— Охо. Яко го е нацепила на Джош. Обаче аплодисменти на тяхната инициатива.
— Определено. Ще ти кажа още една смешка. Не съжалявам, че дойдох. Всичко се прецака, но аз съм доволен. Не е ли това най-голямата глупост, която някога съм изтърсвал? Но е вярно. На Земята щях да се пропия, да стигна до дъното.
— Ти и тук можеш да се пропиеш и да стигнеш до дъното.
— На този етап нямам възможност.
Куентин се изправи. Краката му бяха схванати и го боляха. Но вече не се страхуваше. Само се тревожеше за Алис. Кръвта на гърба му беше засъхнала, слепвайки ризата му с раната от стрелата. При всяка стъпка платът се опъваше неприятно. Скоро стана ясно, че не могат да намерят пътя до банкетната зала. Сигурно бяха взели погрешен завой, може би няколко. Спряха и опитаха магия за ориентиране, но езикът на Куентин сякаш беше залепнал и изфъфляше думите, пък и бездруго се нуждаеха от паничка със зехтин, за да стане както трябва.
Не се сещаше какво да каже. Изчака Елиът да се изпикае върху стената. Май това беше краят, но нямаха избор, освен да продължат. Може би това беше част от историята: на пръв поглед всичко е на зле, но неочаквано нещата се оправят. Запита се колко ли е часът на повърхността. Подозираше, че са били в гробницата цяла нощ.
Мазилката ставаше по-трошлива, по-стара. В някои участъци даже я нямаше никаква и си личеше необработената скала. Намираха се в подстъпите на подземна вселена, сякаш скитаха между ерозирали планети и гаснещи звезди. Коридорът се виеше леко наляво и Куентин изпита усещането, че ги всмуква навътре като спирала. Скоро се оказа, че е бил прав.
Амбра
И изведнъж се събраха всичките. Куентин и Елиът стояха в края на голяма подземна пещера и премигваха заради ярките факли. Различаваше се от останалите помещения по това, че беше естествена. Подът бе пясъчен, от грапавия таван стърчаха сталактити и заострени камъни, в които никой нормален човек не би искал да си удари главата. Въздухът беше мразовит. Куентин чу ромона на подземно поточе.
Останалите също бяха тук, с изключение на бедната Фен. Стояха на различните входове като състезатели на телевизионно шоу, осветени от прожекторите. Изглежда, бяха пристигнали по едно и също време. Куентин адски се радваше, че вижда всички, даже Динт — добрия стар Динт; Динт, куче такова! Зарадва се даже на Пени, уж защото раницата с копчето бе на гърба му. В края на краищата изходът от разигралите се събития бе все още неясен. Може би реалната Филория не се различаваше бог знае колко от неговата въжделена Филория.
Царе и царици. Царе и царици. Славата си има цена. Не знаеше ли?
В центъра се издигаше каменен къс. Отгоре му бе полегнало огромно рунтаво същество с рога. Затворени очи, сгънати крака, муцуна, опряна върху корона — семпъл златен кръг, гушнат между две предни копитца. Куентин не беше сигурен дали е заспало, мъртво или просто представляваше много убедителна статуя.
Колебливо пристъпи напред — като изследовател на непознат бряг, след като буря е подмятала кораба му цял следобед.
С Алис се прегърнаха, без да проронят дума. Другите дойдоха при тях. Това се казваше среща. Споделиха преживелиците си. Някак всички бяха успели да се измъкнат що-годе читави. Анаис показа на всички къде златните й къдрици са се изправили, докато тичала. Джанет единствена не избягала през странична врата, а стигнала до дъното на залата (която все пак имала край), макар че това й отнело час. Даже изпила чаша вино, без да й прилошее, ако не броим, че леко се замаяла.
Ръкуваха се. Никой нямаше да повярва през какво са минали. Куентин бе толкова уморен, че не можеше да мисли. В главата му се въртеше само рефренът "Успяхме, наистина успяхме". Елиът извади шишето и то обиколи всички. Отначало бе игра, после стана страховита реалност, но сега отново се появи усещането за игра, което ги владееше през онази хем великолепна, хем ужасна утрин в Манхатън. След като се наприказваха, застанаха в кръг — не можеха да се нагледат един на друг и клатеха глави с глупава усмивка.