— Добре, де, не разбирам — обади се Джанет. — Куентин е прав. Ти си бог в този свят или поне един от боговете. Това не те ли прави принципно всемогъщ?
— Има Повеля, която е непосилна за ума ти, дъще. Силата да създаваш порядък е едно. Силата да разрушаваш, е друго. Те винаги са в равновесие. Ала по-лесно е да рушиш, нежели да създаваш. Някои по нрав обичат разрухата.
— Добре, но защо си създала нещо, което има силата да те нарани? Теб или което и да било от Твоите творения? Защо не ни помогнеш? Имаш ли представа колко изстрадахме? Колко ни боли?
Строг поглед.
— Всичко знам, дъще.
— Ами в такъв случай узнай и това! — Джанет постави ръце на хълбоците си. — Ние, хората, непрекъснато сме нещастни. Мразим себе си, мразим се един друг и понякога ни се ще, ти или който и да е там никога да не ни беше създавал — нас и смотания ни свят. Даваш ли си сметка? Следващия път се замисли, преди да натвориш толкова калпава работа.
Избликът й бе посрещнат с кънтящо мълчание. Факлите бяха на угасване. Стените бяха опушени от пламъка им. В думите на Джанет бе стаена истина. Куентин се изнерви.
— Разгневена си, дъще. — Очите на Амбра бяха пълни с доброта.
— Не съм ти дъщеря. — Тя скръсти ръце. — И да, разгневена съм не на шега.
Амбра въздъхна. Сълза навлажни голямото й кафяво око, рукна надолу и бе попита от вълната й.
— Приливът на злото е достигнал връх — съобщи Амбра като политик, който си знае своето. — Но щом сте дошли, ще започне отлив.
Друг път. Внезапно Куентин получи озарение. И му призля.
— Ти си тук против волята си. Ти си… в затвор. Не е ли така?
В края на краищата приключението не било свършило.
— Човеко, страшно много неща не разбираш. Та ти си едва дете.
— Така е, нали? — Куентин не й обърна внимание. — Някой те е затворил и ти не можеш да излезеш. Това не е било дирене, а спасителна мисия.
— Къде е Умбра? — попита Алис, която досега затискаше с ръце устата си. — Къде е твоята сестра?
Никой не помръдваше. По длъгнестата муцуна на съществото не се четеше нищо.
— Хм. — Елиът разтърка брадичката си. — Възможно е.
— Умбра е мъртва, нали? — глухо рече Алис. — Това не е гробница, а затвор.
— Или капан — добави Елиът.
— Човешки деца, послушайте ме — поде пак Амбра. — Има я Повелята, що е вам непосилна да разберете. Ние…
— Наслушах се колко съм тъпа — отсече Джанет.
— Но кой е бил? — Елиът се втренчи в пясъка, преценявайки бързо. — Кой е имал силата да затвори Амбра? И защо? Предполагам, че е била Наблюдателката, но всичко е много странно.
Куентин настръхна и се взря в тъмните ъгълчета на пещерата. Не след дълго щеше да се появи виновникът за счупения крак на Амбра и пак щяха да се бият. Пени стоеше на колене, ала вратът му се беше обагрил в пурпурно.
— Май е време за доброто старо копче — подхвърли Джош.
— Имам по-добра идея — отвърна Куентин.
Налагаше се да овладеят положението. Биха могли да се откажат сега, но короната беше точно тук, пред тях. Тъй близо бяха. Оставаше една последна сцена.
И Куентин осъзна, че знае как да го направи.
Пени беше пуснал раницата си на пясъка. Куентин клекна и взе да тършува из нея. Намери каквото търсеше, увито в червена кърпичка. Разбира се, Пени го беше скътал като зеницата на окото си.
Рогът бе по-малък, отколкото го помнеше. Вдигна го с ръка.
— Ехо! Сещате ли се какво каза нимфата? "Когато съвсем изгубите надежда" или нещо от тоя род.
— Чак дотам не сме го закъсали… — възпротиви се Джош.
— Я да видя това — властно нареди Динт. Откакто Амбра се беше събудила, той блестеше с мълчанието си. Анаис му се беше увесила на ръката.
Всички заговориха вкупом. Пени и Амбра се бяха вкопчили в някаква напрегната кавга. Останалите се насъбраха около него: Алис, Елиът, Джош, Джанет.
— Интересно — сви рамене Елиът. — Може и да излезе нещо. Бих се пробвал, вместо да се връщам в Града. Според теб кой ще дойде?
— Човешко дете! — високо го призова Амбра. — Човешко дете!
— Давай, Куентин — насърчи го Джанет. Изглеждаше невероятно бледа. — Време е. Давай.
Алис кимна замислено.
Сребърният мундщук имаше металически привкус, като монетка или батерия. Болката пламенно го прониза в раненото рамо, когато ребрата му се издуха. Дали да свие устни като тромпетист, или просто да духне в него? Ала от рога излезе чист равен висок звук, нежен и закръглен като звука на френска валдхорна в ръцете на опитен музикант. Съвършената нота се понесе и затрептя като голям акорд. Всички разговори секнаха. Куентин надуваше рога, докато в дробовете му не остана капчица въздух.