Звукът отекна и заглъхна, сякаш никога не е бил. От пиедестала на Амбра се разнесе сумтене.
— О, чедо… Знаеш ли какво стори?
— Измъкнах ни от тая каша.
Тя се надигна.
— Мъчно ми е, че дойдохте тук, земни деца. Никой не ви е карал насила. Мъчно ми е, че нашият свят не е раят, който търсехте. Но той не е създаден за ваше забавление. Филория не ви е лунапарк.
Амбра очевидно се бореше с изключително мащабна емоция. Мина известно време, преди Куентин да я разпознае — страх.
— Не затова дойдохме тук, Амбра — тихо рече той.
— Нима? — прокънтя дълбокият й бас. — Не, разбира се, че не. — Трудно бе да издържиш на жълтеникавите й очи с черни зеници: като полегнали осморки, символи на безкрайността. — Дойдохте да ни спасите. Да бъдете наши царе. Но я ми кажи привичката, Куентин. Как така се надяваш да спасиш нас, когато не можеш да спасиш себе си?
Куентин бе пощаден от необходимостта да отговори, понеже тогава започна катастрофата.
В пещерата се появи дребничък мъж в спретнат сив костюм. Лицето му бе затулено от листната клонка, която просто висеше във въздуха. Изглеждаше точно какъвто Куентин си го спомняше. Същият консервативен костюм, същата тъмночервена вратовръзка. Изискано държеше розовите си ръце с направен маникюр сключени отпред. Сякаш Куентин никога не беше напускал класната стая, където го видя за пръв път. Ужасът бе толкова абсолютен и всепоглъщащ, че напомняше на затишие пред буря: не подозрение, а пълната увереност, че ще умрат.
Звяра проговори:
— Вярвам, че това беше моята реплика. — Изрече думите благо, с английски акцент.
Амбра нададе вой. Звукът бе колосален. Пещерата се разтресе, един сталактит падна и се разби. В този миг тя вече не изглеждаше нелепо. Под пухкавата вълна се криеха големи мускули, като камъни под мъх, а витите рога, дебели и корави, се приведоха с острите връхчета напред. Амбра се втурна към мъжа в сивия костюм. Без да бърза, Звяра я зашлеви с опакото на ръката си. Жестът бе небрежен, само че Амбра полетя встрани като ракета и се удари в стената. Тук физиката беше сбъркана: сякаш Амбра бе лека като перце, а Звяра плътен като звезда джудже. Той махна едно влакънце вълна от ръкава на безупречния си костюм с рязко движение на пръстите.
— Странни са тези стари богове. Хората мислят, че са трудни за убиване само защото са стари. Но в бой те биват поносени като всички други. Не са по-силни, само по-стари.
Зад Куентин някой затътри крака. Динт се беше врътнал на пети и излизаше от помещението. Звяра не направи нищо, за да го спре. Куентин подозираше, че останалите няма да се измъкнат толкова лесно.
— Да, Динт е един от моите хора. Фарвъл също, ако искате да знаете. Брезичката, спомняте ли си я? Повечето са мои хора. Времето на овните е свършило. Сега Филория е моят свят.
Не се хвалеше, просто заявяваше фактите. Гадината Динт, напсува го наум Куентин. А пък аз се преструвах, че харесвам тъпия му патрондаш!
— Знаех, че ще ми дойдете. Не е изненада. Чакам ви от цяла вечност. Но само това ли сте? Шегата ви не е удачна. — Той изсумтя възмутено. — Нямате никакъв шанс. Звяра въздъхна. — Предполагам, че вече е излишна. А така бях свикнал с нея.
Той разсеяно хвана между палец и показалец клонката, която стърчеше пред лицето му, все едно си сваляше слънчевите очила, и я захвърли. Куентин се сви от страх — не искаше да види истинския му облик, но вече бе твърде късно. Оказа се, че напразно се е боял.
Беше съвсем обикновено лице. Би могло да е лицето на застрахователен агент: кръгло, благо, с мека брадичка, момчешко.
— Не ме ли познахте?
Звяра отиде до амвона на Амбра, взе короната, която още си стоеше там, и я положи върху побелелите си коси.
— Господи! — ахна Куентин. — Ти си Мартин Чатуин.
— От плът и кръв — весело оповести Звяра. — Олеле, колко сме пораснали!
— Не разбирам — на пресекулки рече Алис. — Как може ти да си Мартин Чатуин?
— Нима не знаеш? Нали затова сте тук? — Той ги погледна в лицата, но не получи отговор. Те бяха вцепенени не по силата на магия, а парализирани от най-обикновен страх.
— Е, все едно. Но да знаете, че е малко обидно.
Той се нацупи показно, като тъжен клоун. Не беше приятно да гледаш възрастен човек с поведението на английски ученик. Това наистина беше той. Не беше пораснал. Имаше странно несексуално излъчване, сякаш бе престанал да расте от мига на бягството си.
— Какво се е случило с тебе? — попита Куентин.