— Какво ли? — Звяра победоносно разпери ръце. — Ами получих каквото исках. Дойдох във Филория и никога не се върнах!
Ясно, значи. Мартин Чатуин не е бил откраднат от чудовищата, а сам е станал чудовище. Беше открил начин да остане във Филория, да напусне завинаги реалния свят. Някога, Куентин смяташе, че иска същото.
— Хич и не помислях да се върна на Земята, след като видях Филория. Не можете да покажете на един човек рая и после да му го отнемете. Това е работата на боговете. Но аз питам: на кого са му потрябвали богове? Изумително е, какво е в състояние да постигне човек, ако реши. Завързах много интересни приятелства в Здрачната гора. Много услужливи симпатяги. — Говореше сърдечно и пространно, сякаш се канеше да вдига тост. Имайте предвид, че за да изпълните тази магия, първо трябва да се отървете от своята човечност. Извършиш ли нещата, които аз извърших, не оставаш човек. Но да не мислите, че ми е мъчно!
— Приятелства — глухо пророни Куентин. — Говориш за Наблюдателката.
— Наблюдателката! — Мартин май се развесели. — И това ако не е забавно. Понякога забравям какво пише в книгите. Тук съм много от отдавна. Не съм ги препрочитал от няколко века. Не, не е Наблюдателката. Господи, в сравнение с тайфата ми тя прилича на… на вас. Аматьори такива. Хайде, стига приказки. У кого е копчето?
Естествено, копчето беше в раницата на Пени, която пък лежеше в краката на Куентин. Аз съм виновен, помисли си той. На два пъти призовах Звяра. Проклятие съм за всички около мен.
— Копчето, копчето, у кого е копчето? У кого?
Пени взе да се отдалечава от съществото в сивия костюм и същевременно подхвана заклинание — може би друго секретно оръжие, за което Куентин не знаеше. Само че Мартин се стрелна невидимо бързо, като отровна хищна риба към плячката си. Преди да мигнат, беше уловил китките на Пени в едната си ръка. Пени се бореше като подивял: правеше чупки в кръста и риташе Мартин в стомаха, опря крака в гърдите му и опита да се изтръгне, ръмжейки от напрежение. Не личеше Звяра да забелязва.
— Не ме е страх, мило момче.
Отвори широко уста, прекалено широко, като змийска паст, и налапа ръцете на Пени. Отхапа ги в китките. Преглътна веднъж, дваж, адамовата му ябълка подскачаше. Ухили се притеснено и вдигна един пръст, докато дъвчеше, сякаш искаше да каже: извинете ме за малко. Очите му се присвиха от удоволствие.
— Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му! — Анаис нададе отчаян, протяжен вой.
Пени тупна на земята. От чуканчетата му лудо шуртеше артериална кръв и той се претърколи, за да ги притисне в пясъка.
— И така — рече Мартин Чатуин, когато отново бе в състояние да говори. — Копчето, ако обичате.
Те го зяпнаха.
— Ама… ти какво си? — прошепна Елиът.
Мартин извади кърпичката си и попи кръвта на Пени от ъгълчетата на устните си.
— Аз съм това, за което смятахте онова. — Той посочи безжизненото тяло на Амбра. — Аз съм бог.
Гърдите на Куентин така се бяха стегнали, че той с мъка си поемаше дъх.
— Но защо го искаш?
По-добре да говори. По-добре това, отколкото да загинат хора.
— Просто се подсигурявам — отвърна Мартин. — Според мен то ще ти избоде очите. Единствено копчетата насила могат да ме върнат на Земята. Почти събрах пълния комплект. След вашето ми остава само още едно. Един господ знае от къде са ги изровили зайчетата. Още не съм установил това. Знаете ли, че когато избягах първия път, ме преследваха като животно? Собствените ми братя и сестри! Искаха да ме върнат у дома. Като животно! — Изисканата му фасада се пропука. — По-нататък Амбра и Умбра също дойдоха да ме търсят, опитаха се да ме депортират, обаче беше твърде, твърде късно. Твърде, твърде късно. Бях прекалено силен, дори за тях.
Оная патка, Наблюдателката, се е замотала с времето и все още ме преследва с нейните тъпи часовникарски дървета. Корените им са завзели половината от този идиотски свят. След вас идва нейният ред. И тя има копче. Последното. Докопам ли го, вече няма отърване от мен.
Пени се претърколи на хълбок. На покритото му с песъчинки, по-бледо от всякога лице, се четеше непонятен екстаз. Очите му бяха затворени. Чуканчетата му бяха здраво притиснати към гърдите. Ризата му се бе просмукала с кръв.
— Много ли е зле, Куентин? Аз няма да гледам. Ти кажи. Зле ли е?
— Добре си, пич — изгъргори Куентин.
Мартин се изхили под мустак и продължи:
— Един-два пъти се връщах, разбира се. Веднъж, за да убия дъртия педераст Пловър. — Гладкото му чело се набръчка. — Така му се падаше. Да можех, втори път щях да го убия. Втори път отскочих, когато вашият преподавател Марч се издъни с онова заклинание. Просто исках да ви хвърля едно око. Прецених, че не е изключено някой в "Брейкбилс" да ми крои шапка — от време на време имам интуиция за бъдещето. Явно съм бил прав. Сигурно съм изял не когото трябва — Мартин разтърка длани в сладостно предчувствие. — Това е минало. А сега — ключът.