През затворената врата чу как някой плаче — гласът беше на юноша, който е прекалено голям да плаче пред хората. Някакъв преподавател му говореше тихо и убедително, но момчето или не искаше, или не можеше да се овладее. Куентин се опита да не му обръща внимание, обаче звукът, опасен и нечовешки, проникна през бронята на крехкото му юношеско хладнокръвие, добито с цената на толкова много усилия. В този звук се долавяха нотки на страх. Гласовете затихнаха — явно отведоха момчето. Куентин чу как директорът каза с леден тон, сдържайки с мъка гнева си:
— Не съм сигурен дали вече ме е грижа. — Някой отговори, но толкова тихо, че Куентин не долови думите. — Ако нямаме кворум, ще ги върнем обратно и ще пропуснем една година — добави Фог. — Изисканата му резервираност беше убийствена. — Ще превърнем училището в старчески дом за преподаватели. Бог ми е свидетел, че ги имаме в изобилие. — Някой пак промърмори нещо нечуто. — Има някъде двайсетина, Мелани. Правим го всяка година — ще пресеем всяка гимназия и прогимназия, всеки затвор за малолетни, докато открием него или нея. Ако ударим на камък, с удоволствие ще си подам оставката и можеш да заемеш моето място. В момента не се сещам за друго, което ще ми достави по-голямо удоволствие.
Вратата се открехна и една жена, която изглеждаше разтревожена, надникна — беше тъмнокосата европейка с ловките пръсти. Куентин понечи да поиска телефон — батерията на мобилния му апарат беше паднала, но вратата отново се затвори. Той се почувства глупаво. Приключил ли беше изпитът? Не трябваше ли просто да си тръгне? Несъмнено си падаше по приключенията, но с мярка. Това започваше да му писва.
Помещението тънеше в мрак. Той се огледа за бутон за осветлението, обаче не видя нищо подобно. Всъщност откакто беше тук, не беше видял нито един електрически уред. Нито телефони, нито лампи, нито часовници. Отдавна беше изконсумирал сандвича и парчето шоколад и пак беше гладен. Стана и отиде до прозореца, където беше малко по светло. Само той ли беше останал? Защо се бавеха толкова? Небето беше като тъмносин купол, осеян с грамадни заврънкулки от звезди, сякаш излезли изпод четката на Ван Гог, които не се виждаха в Бруклин. Запита се къде се намира и какво се е случило с бележката, която гонеше. Безкрайно съжаляваше, че не е взел книгата, която беше в училищната му раница, останала в първата класна стая. Представи си как родителите му приготвят вечерята в кухнята — на печката ври ястие, баща му си тананика някаква ужасяващо старомодна мелодия, на плота стоят две чаши с червено вино. За пръв път усети, че му липсват. Внезапно вратата се отвори с трясък, появи се директорът, говорейки на някого зад себе си:
— … кандидат? Чудесно — заяви саркастично. — Да го видим този кандидат. И донесете свещи, да му се не види! — Извърна се и седна до масата. На места ризата му беше станала прозрачна от пот. Нищо чудно да беше пийнал нещо след последната си среща с Куентин. — Здравей, младежо. Седни.
Куентин се подчини. Фог закопча най-горното копче на ризата си и гневно извади от джоба си вратовръзка.
След него влязоха тъмнокосата жена, старецът с въженцата и шишкото с гущера. Последваха ги останалите преподаватели, които следобеда бяха преминали през класната стая. Някой се подпряха на стените, други се сгушиха в ъглите — оглеждаха момчето и си шепнеха помежду си. Татуираният също беше тук — вмъкна се незабелязано, тъкмо когато вратата се затваряше.
— Май догодина ще го направим в голямата зала — промърмори директорът, после се обърна към младата русокоса жена, която беше накарала Куентин да нарисува картата: — Пърл, ела по-близо. А ти, Куентин, седни.
Момчето вече седеше, затова само придърпа стола си по-близо до масата.
Фог извади от джоба си неразпечатана колода карти, от другия измъкна няколко петцентови монети и ги хвърли на масата. Двамата с Куентин едновременно посегнаха да ги сложат една върху друга.
— Да започваме. — Директорът плесна с ръце и потри длани. — Покажи ни своята магия. — Отново седна на стола и скръсти ръце.
"Нали вече минахме този тест?" — каза си Куентин. Опита се да изглежда невъзмутим, но умът му беше в състояние на свободно падане. Бавно разопакова колодата и сякаш се наблюдаваше от километри разстояние, видя как ръцете му покорно разбъркаха картите. Помъчи се да си спомни фокус, който не беше направил първия път. Някой се покашля.