— Ти даже не си магьосник, нали, Мартин? А едно нищо и никакво пишлеменце. — Тя сподави риданието си. — Е, не си познал.
Затвори очи и задекламира мащабно Ренесансово заклинание; академична магия, която боравеше с огромни енергии. Всичко се изписа на лицето й: надигаше се от душата й, избиваше на повърхността. Куентин недоумяваше каква ще е ползата, но след миг осъзна, че не заклинанието е важно. А страничните ефекти.
Запъпли, готов на всичко, за да отиде при нея. Не се интересуваше дали ще умре.
— Не! Не!
Синкавият огън заструи от пръстите й, неумолимо се плъзна по нейните длани и китки. Озари лицето й. Алис отвори очи и се огледа захласнато.
— Аз пламтя. — Тонът й бе почти делничен. — Не мислех… аз горя. — От гърдите й се надигна писък — може би на агония, а може би на екстаз. — Аз горя! О, Господи! О, Куентин, аз горя! Изгаря ме!
Алис се отдръпна, без да откъсва поглед от ръцете си. Синкавият пламък беше стигнал до рамената й. Не поглъщаше плътта й, а я заменяше с огън. Алис спря да говори и застена все по-високо и по-високо. Когато огънят обхвана шията й, тя отметна глава и широко отвори уста, но оттам не излезе звук.
Огънят остави след себе си нова Алис — по-малка и направена от нещо като нажежено стъкло, току-що извадено от пещта. Пещерата се изпълни със светлина. Още преди преображението да завърши, Алис се издигна във въздуха. Сега тя беше чист пламък, от лицето й струеше онази лудост, присъща на съществата, които не са нито живи, нито мъртви.
Духът, заменил Алис — наричаше се нифин — ги гледаше безучастно с яростни и безумни празни сапфирени очи. Въпреки цялата си сила тя изглеждаше деликатна като венецианско огледало. През мъглата на агонията Куентин я наблюдаваше с академичен интерес. Нямаше ги страха, любовта, мъката — само една безгранична болка.
Тя не беше Алис. Тя беше праведен ангел на унищожението. Бе синкава, гола, с изражение на неудържима веселост.
Куентин беше спрял да диша. Алис покръжа около Звяра, нажежена от очакване. В последния миг той сякаш усети, че работата му е спукана, и мълниеносно се стрелна назад, но дори така, се доказа твърде бавен. Ангелът го стисна за посивялата консервативна подстрижка и с хрущене откъсна главата на Мартин Чатуин от врата му.
Нещо немислимо се бе случило, но умореният Куентин не можеше да го осмисли. Светът, какъвто го познаваше, вече не съществуваше. Каква срамота, че чистият бял и прохладен пясък бе напоен с кръв — неговата и на Пени. Зачуди се, дали Пени е още жив. Зачуди се, дали въобще е възможно да издъхнеш. Искаше да заспи и никога да не се събуди.
Чу тътренето на скъпа кожена обувка и Елиът се извиси над него, после отмина.
Нейде от времето и пространството долетя гласът на Амбра. Дъртата гадина още не беше сдала багажа. Или пък само си въобразяваше?
— Спечелихте — изблея Амбра от сенките. — Вземи наградата си, юнако.
Елиът взе златната царска корона. С нечленоразделен крясък я запокити като диск в тъмнината. Последната мечта на Куентин умря. Алис беше изчезнала. Той припадна или умря: едно от двете.
Четвърта книга
Обителта
Куентин се събуди в красива бяла стая. За секунда, час, седмица — му се стори, че е в "Брейкбилс", а после, че е в Антарктика. После видя, че прозорецът е отворен и тежки зелени пердета се издуват от подухващия топъл летен ветрец. Значи Антарктика отпадаше. Загледа се в тавана, понесен във вихъра на космически ментални потоци. Нямаше капка любопитство къде е и как се е озовал тук. Наслаждаваше се на незначителни подробности: слънчевата светлина, уханието на чисти чаршафи, отрязъка синева през прозореца, белосания таван. Беше жив.
— В съзнание ли си?
Жена с конско тяло се подаде в стаята. Ефектът бе изненадващо неизненадващ. Яка жена с почерняла от слънцето кожа и къса кестенява коса, която случайно бе прикрепена към шасито на стройна черна кобилка.
Куентин се прокашля. Устата му беше страшно пресъхнала, затова само кимна.
— Оздравяването ти почти е приключило — рече кентавърката и изящно, и целенасочено започна бавния процес по обръщането си към коридора. — Спа шест месеца и два дена — добави тя, преди да изчезне.
Куентин се опита да задържи чувството на блаженство, но то се разсея.
Тези шест месеца практически му се губеха — стремително изтляващо впечатление за сини глъбини и сложни омагьосани сънища. Само че спомените му за Гробницата на Амбра бяха пределно ясни. Логично бе да се очаква, че онзи ден (или е било нощ?) ще потъне в забрава или поне ще бъде обгърнат от милостива посттравматична мъгла. Нищо подобно! Спомняше си го със съвършено качество на изображението, с пълна сила, от всеки ъгъл — до мига, в който припадна.