От шока не му остана въздух. Сякаш челюстите на Звяра непрекъснато се забиваха в гърдите му. Беше безпомощен. Лежеше и хълцаше до прималяване. Немощното му тяло се тресеше от спазми. Издаваше звуци, които не бе чувал от човешко същество. Зарови лице в пълната със слама боцкаща възглавка и я намокри със сълзи и сополи. Тя беше умряла за него, за всички, и никога нямаше да се върне.
Беше му непосилно да осмисли случилото се. Можеше само да го преиграва, сякаш не бе изключено да получи друг резултат или пък да намали болката. Но при всяко разиграване му се искаше да умре. Израненото му недоизлекувано тяло го болеше навсякъде, сякаш скелетът му беше насинен, но Куентин жадуваше да го боли по-силно. Не знаеше къде ще се дене в свят, позволил да се случи такава злина. Кофти скапан, смотан свят, край, късам с тебе.
Със скръбта се появи гняв. Какво си бяха въобразявали? Детска тайфа да участва в гражданска война на непозната земя? Алис беше мъртва, Фен също, вероятно и Пени, а най-лошото бе, че той опропасти всичките. Той им каза, че е време да заминават за Филория. Той наду рога и призова Звяра. Алис дойде заради него, за да го опази. Но той не я опази.
Кентаврите го гледаха с рибешко равнодушие как се скъсва от плач. През следващите няколко дена научи, че се намира в манастир или нещо подобно. Снизходително му обясниха, че тук не се извършват богослужения, а се осъществява опит за достигане на абсолютен израз или въплъщение на безкрайно чистите горски ценности на кентавърството, които Куентин не би могъл да се надява да проумее с елементарното си човешко мозъче. От кентаврите определено лъхаше нещо германско. Те доста нетактично му намекнаха, че считат хората за низши създания. Не че били виновни. Просто били инвалиди, които злощастна съдба е лишила от полагаемите им се копита. Кентаврите се отнасяха към Куентин със съжаление, омекотено от почти тотално отсъствие на интерес. Изглежда, постоянно ги беше страх, че той ще се прекатури.
Не си спомняха точно как се е озовал при тях. Куентин притисна лечителката си, ужасно сериозна кентавърка с името Елша Хвойна Жълъдка Алисоуханна, и тя изчопли, че някакви необичайно мърляви и дрипави човеци го донесли на криво-ляво стъкмена носилка. Той бил в дълбок шок, гръдният му кош бил смазан, а едната ръка зле изкълчена и практически откачена от рамото. Кентаврите ненавиждали подобни патологии, но чувствали каква услуга са им направили човеците, като са ги отървали от Мартин Чатуин. Постарали се да им помогнат. Човеците останали месец, може би два, докато кентаврите плетели дълбоки мрежи от дървесни магии около оскверненото и поругано Куентиново тяло. След като не показал признаци, че ще се оправи или поне ще се свести, човеците неохотно си заминали.
Сигурно трябваше да се разсърди, че са го зарязали във Филория. Вместо това изпитваше топло подличко облекчение. Би потънал вдън земя от срам, ако застанеше сега пред тях. Щом не успя да умре, поне го очакваше пълна изолация и навеки изгубен във Филория.
Все още бе немощен — празна черупка, изчегъркана с груба вилица. Много време прекарваше в леглото, давайки отмора на атрофиралите си мускули. Организмът му се възстановяваше бързо, умът му се нуждаеше от проветряване. Скоро започна да излиза навън. Отрязан от миналото, от всичко и всички, той имаше усещането, че е безплътен призрак. Манастирът — кентаврите го наричаха Обителта — представляваше каменни колонади, избуяли дървета и широки поддържани пътеки, по които Куентин бродеше. Мъчеше го вълчи апетит и макар че кентаврите бяха строги вегетарианци, те се оказаха магьосници на салатата. На обед сервираха огромни дървени корита, препълнени със спанак, маруля, листенца и дръжки на глухарчета, залети със зехтин и фино овкусени. Откри кентавърските бани — шест дълбоки правоъгълни басейна с различна температура, които му напомняха за римските бани в къщата на Алис.
Съзнанието му беше заледено езерце, което още малко и щеше да се разтопи. Пристъпяше съвсем леко по него — коричката му беше опасно хлъзгава и един господ знае колко изтъняла. Да пропадне в него, значеше потапяне в студена и мрачна отпадъчна вода с настървени зъбати риби. Рибите бяха спомените. Той искаше да ги скрие някъде и да забрави къде ги е скрил, само че не можеше. Ледът се пропукваше в най-невероятни моменти: когато една пухкава говореща катерица го погледна загадъчно, когато една кентавърка се показа необикновено добра към него, когато зърна лицето си в огледалото. Нещо отвратително и гущерско се надигаше отдолу, очите му се насълзяваха и той се изтръгваше от хватката му.