Тъгата по Алис му разкриваше нови и нови измерения. Сякаш само за нея бе имал очи, само нея бе обичал истински през онези последни часове. Сега я нямаше, а животът се простираше пред него като ялов безсмислен послепис.
Първите няколко седмици след възкресението, дълбока болка прорязваше гърдите и рамото му, но тя позаглъхна, след като се изтърколиха още няколко седмици. Отначало с потрес, а после с възхита установи, че кентаврите са заменили кожата и липсващата мускулна тъкан с нещо, което силно приличаше на тъмно дърво. Две трети от ключицата му и по-голямата част от дясната плешка и бицепса сега се състояха от гладко полирано плодно дърво — череша може би, или пък ябълка. Новата тъкан бе напълно безчувствена — той чукаше по нея с кокалчета и не усещаше нищо, но затова пък се огъваше, когато и накъдето бе нужно, и се сливаше съвсем гладко с естествената му плът. Харесваше му. Дясното му коляно сега също бе от дърво. Не се сещаше кога го е наранил. Кой знае, може би се бе случило по пътя за насам.
Имаше още една промяна: косата му бе напълно побеляла, дори веждите — като героя на Едгар Алън По от "Спускане в Маелстрьом". Сякаш носеше перука.
Гледаше да не стои със скръстени ръце. Упражняваше се с лък на едно широко буренясало стрелбище. Чат-пат караше един млад кентавър да му преподава наченките на ездаческото изкуство и фехтовката в името на физиотерапията. Понякога се преструваше, че се фехтува с Мартин Чатуин, понякога не — така или иначе никога не победи партньора си. Един малък контингент от говорещи животинки — язовец и няколко едрички заека, бе открил присъствието на Куентин в Обителта. Развълнувани от гледката и миризмата на човек, и то землянин, те си набиха в главите, че е следващият цар на Филория, а когато той гневно настоя, че е изгубил всякакъв интерес към подобна амбиция, му лепнаха прякора "Цар по неволя". Оставяха под прозорците му приношения от орехи и зеле и изработиха с лапичките си коронки от вейки, украсени с кварцови камъчета.
Малко стадо от неопитомени коне бродеше на воля по широките ливади на Обителта. Отначало Куентин ги взе просто за домашни любимци, но нещата се оказаха по-сложни. Кентаврите редовно се сношаваха с тях — открито и шумно.
Куентин беше открил мижавите си лични вещи на купчинки край стената. Подреди ги в скрина, те се побраха точно в едно от петте му чекмеджета. В стаята му също така имаше очукано старо бюро, боядисано в бяло и светлозелено, и един ден Куентин се разтършува из изкорубените му чекмедженца, за да види не е ли останала диря от предишните обитатели на стаята. Наред с какви ли не причудливи копчета, изсушени кестени и хитинови обвивки на екзотични филорийски насекоми, Куентин намери два плика. И една изсъхнала жилава листна клонка.
Пликовете бяха дебели, направени от грубата избелена хартия на кентаврите. На единия, името му беше написано с изискан калиграфски почерк. Куентин позна почерка на Елиът. Главата му се замая, наложи се да поседне.
Вътре имаше бележка, навита около смачканите изсъхнали останки на една-единствена цигара "Мерит — ултра леки":
"Скъпи Куентин,
Адски се озорихме, докато те измъкнем от оная тъмница. Ричард най-сетне се появи, за което май трябва да сме благодарни, но бог ми е свидетел, ми и де да го удуша.
Куентин, искахме да останем, но беше трудно и с всеки изминал ден по-трудно ставаше. Кентаврите те отписаха, но ако четеш писмото, значи в крайна сметка си се събудил. Съжалявам за всичко. Знам, че и с тебе е така. Казах, че не се нуждая от семейство, за да бъда този, който съм, но излезе, че съм грешал. Ти ми беше семейство.
Ще се срещнем пак.
Е."
В другия плик имаше овехтяла тетрадка с измачкани ъгълчета. Куентин мигновено я позна, въпреки че не я беше виждал от един мразовит ноемврийски следобед преди шест години. Със студен бистър ум седна на леглото и отгърна "Магьосниците".
Книгата беше разочароващо кратка, може би около петдесет ръкописни страници, някои омачкани и повредени, а и това не беше обичайният чистосърдечен стил на Пловър. Тази проза бе по-груба, весела и дяволита, и си личеше, че е написана набързо: гъмжеше от правописни грешки и липсващи думи. Причината ставаше ясна от първия абзац — авторът не беше Кристофър Пловър, а човек, който действително е бил във "Филория и отвъд". Този човек бе Джейн Чатуин. Повествованието на "Магьосниците" започваше непосредствено от края на "Блуждаещата дюна", след като Джейн, най-малката Чатуин, и сестра й Хелън (наречена "тази праведна интригантка") се скарали, понеже Хелън скрила вълшебните копчета. Джейн не успяла да ги открие и била принудена да изчака, но покана от Филория не пристигала. Тя, братята и сестрите й изглеждали обречени да прекарат живота си на Земята като обикновени деца. Сигурно така било редно — в крайна сметка повечето деца изобщо не стигали до Филория — обаче това не й се струвало честно. Тя била ходила само веднъж до Филория, а другите — два пъти.