Да не говорим, че Мартин още отсъствал. Родителите им отдавна престанали да се надяват, но децата не. Нощем често се събирали в нечие легло и шепнешком се чудели какви ли приключения е изживял той във Филория и кога ли най-сетне ще се прибере при тях — защото не се съмнявали, че един ден това ще стане.
Минали години. Джейн навършила тринайсет, възрастта, на която Мартин изчезнал, когато дошъл призив. Навестил я един трудолюбив и услужлив таралеж на име Бодливко, който й помогнал да извади копчетата от дъното на кладенеца, където Хелън ги била пуснала със старата кутия за пури. Можела да си избере кой да дойде с нея, но вместо това Джейн сама се завърнала във Филория: единственият Чатуин, който проникнал в другия свят без брат или сестра да му прави компания.
Заварила страната продухвана от мощни вихри. Изобщо не спирало да духа. Отначало било забавно и всички пускали хвърчила, а в кралския двор в Беловръх излязла нова мода: ефирно облекло, което се издувало от вятъра. Само че лека-полека вихрите станали безжалостни. Птичките се уморили да им се съпротивляват, дърветата се лишили от листата си и започнали да роптаят, косите на всички били разчорлени. Даже при залостени врати и прозорци се чували стоновете на вятъра.
Неколцина орли, грифони и пегаси се понесли с него, убедени, че ще ги отведе във фантастична страна, по-магическа даже от Филория. Завърнали се след седмица от противоположната посока — гладни, разрошени и обрулени. Отказали да обсъждат какви чудесии са видели.
Джейн препасала рапира, прибрала косата си на кок и самичка се отправила към Здрачната гора, по следите на вихрите, решена да намери източника им. Скоро се натъкнала на Амбра на една поляна. Тя била ранена и много объркана. Разказала й за преображението на Мартин, за опитите си да го изпъди, които завършили със смъртта на Умбра. Провели военно съвещание.
С гръмовно блеене Амбра призовала Удобния кон, възседнали широкия му кадифен гръб и се отправили към джуджетата. В най-добрия случай те били двойни играчи и никога не си сътрудничели с когото и да било, но сега били убедени, че Мартин е опасен, а освен това вятърът отвявал горния слой пръст от любимите им подземни лабиринти. Специално за Джейн изработили сребърен джобен часовник, произведение на ненадминато майсторство. С него тя можела да контролира потока на самото време — да го превърта напред, назад, да го ускорява, да го забавя — както й е угодно. Джейн и Амбра си тръгнали с часовника, клатейки глави. Честно казано, нямало как да знаеш какво ще измислят тези джуджета. Щом са могли да построят машина на времето, защо не са поели владичеството на цялото царство? Навярно просто не ги е влечало.
Книгата свършваше тук. Долу последната страница беше подписана от самата Джейн.
— Къде е тук кулминацията? — възропта Куентин на глас.
— Истината невинаги дава добър материал за романи, нали? Смятам, че моята история все пак запълва някои празноти. Ако се понапънеш, и сам можеш да досглобиш останалото.
Куентин практически излезе от кожата си — или това, което беше останало от нея. Дребничка хубава жена с тъмнокестенява коса и бяла кожа се беше настанила върху бюрото, кръстосала дългите си крака.
— Постарах се да се появя ефектно.
Носеше кафява пелерина и сива пътническа рокля, цепната отстрани, за да покаже малко крак. Нямаше грешка: това бе лекарката, жената, посетила го в лечебницата. Само че тя въобще не беше тази, която беше.
— Ти си Джейн Чатуин, нали?
Тя весело се усмихна и кимна.
— Ако желаеш, мога да ти дам автограф. — Посочи му ръкописа. — Представи си неговата стойност. Понякога ми иде да цъфна на някое от събранията на феновете на поредицата, просто за да видя какво ще се случи.
Куентин положи ръкописа на леглото. При първата им среща беше много млад, но вече не бе. Както би се изразил брат й Мартин: "Олеле, колко си пораснал!" Усмивката й не беше неустоима както някога.
— Също така ти беше и Наблюдателката, нали?
— Бях и съм. — Без да става, тя изобрази реверанс. — Бих могла да се оттегля, след като Мартин вече намери своя край. Макар че едва сега започнах да се забавлявам.