Куентин скръсти ръце. Гърбът му се беше изопнал. Практически вибрираше от ярост.
— Ще се върнем много назад, до… времето преди "Светът в стената"! Ще го спрем преди началото на историята. Ще намерим вариант, в който той даже не заминава за Филория.
— Опитвала съм, Куентин! Опитвала съм! — Джейн го удари на молба. — Хиляда пъти съм опитвала, но той все попада там. Уморена съм. Знам, че загуби Алис. Аз пък загубих брат си. Омръзна ми да се боря с чудовището, което някога беше Мартин.
Изведнъж тя придоби много уморен вид, погледът й се разфокусира, сякаш виждаше някакъв непознат свят, в който никога нямаше да проникне.
Гърдите на Куентин се надигаха бурно. Направи скок, но тя предугади движението му. Беше бърз, но тя беше още побърза. Може би този епизод се бе разигравал и в друга времева линия, а може да е бил прозрачен. Джейн се извъртя на пета и метна с все сили часовника в стената. Той издрънка като портмоне с монети и се размаза като презрял плод. Крехкият кристален циферблат се разби, чаркове и зъбци се пръснаха по пода като скъсан наниз бисери.
Запъхтяна, Джейн предизвикателно се обърна към него. Куентин се втренчи в счупеното часовникарско изделие.
— Край. Време е да живеем с каквото имаме и да оплачем каквото сме загубили. Ще ми се да ти бях казала повече, преди да е станало непоправимо късно, обаче се нуждаех от теб прекалено силно, за да ти доверя истината.
Положи длани върху страните му, притегли лицето му към своето и го целуна по челото.
— Опитай се да не съдиш Мартин сурово — рече тя от прага. Навън се беше стъмнило. — Пловър непрекъснато го взимаше на подбив и мисля, че той така стигна до Филория. Иначе защо ще пропълзи в дядовия часовник? Търсел, е къде да се скрие.
И тя изчезна в тихата пролетна вечер.
Куентин постоя, загледан в здрача, и отиде да затвори. Парченца от счупения часовник изхрущяха под нозете му. Погледна тетрадката върху коравото кентавърско легло. Между страниците й бе затъкната бележка — същата, която вятърът изтръгна от ръцете му първия път, когато се опита да я прочете. Тя гласеше следното:
"ИЗНЕНАДА!"
Седна. Сега имаше отговорите, но те не правеха нещата по-лесни или по-прости. Не му помагаха. Замисли се за Алис, за бедния глупав Пени, за клетия Елиът. И за онова нещастно копеле Мартин Чатуин. Най-сетне схвана, че всичко е правил погрешно. Изобщо не е бивало да идва тук и да се влюбва в Алис. Не е трябвало да постъпва в "Брейкбилс", а да си остане в истинския свят, в Бруклин, където да се оправя с депресията си и с недоволството от света в изтърканото ежедневие. Нямаше да срещне Алис, но тя поне щеше да бъде жива някъде. Можел е да изкара тъжния си пропилян живот с филми, книги, мастурбация и алкохол, като всеки друг. Никога нямаше да узнае що за ужас е да получиш това, което си мислиш, че искаш. Щеше да спести на себе си и на другите цената. Това бе поуката от историята на Мартин Чатуин. Можеш да изживееш мечтите си, но това може да те превърне в чудовище. По-добре не мърдай от къщи и прави фокуси с карти в спалнята.
Разбира се, отчасти и Джейн носеше вина. Непрекъснато го беше изкушавала. Е, втори път нямаше да падне в капана. Никой нямаше да го прави на маймуна. Номерът беше да не искаш нищо. Това беше сила. Това беше кураж: куражът никого да не обичаш и на нищо да не се надяваш.
През следващите седмици новият Куентин — с побелялата коса и дървеното рамо на Пинокио — поднови магическите си занятия. Сега търсеше контрол. Искаше да бъде недосегаем. В малката си стаичка Куентин упражняваше заклинания, за които преди не му стигаше време или пък дързост. Вълшебствата му набираха мощ, точност и лекота. Пръстите му оставяха във въздуха огнени дири, искри и неонови петна, които пращяха, съскаха и бяха прекалено ярки, за да се взираш в тях. Мозъкът му сияеше в студен, нетраен триумф. Това е търсил Пени, когато се е усамотил в Мейн, а ето че Куентин го постигаше. Едва когато се научи да контролира човешките си емоции, облада свръхчовешка сила.
Разбра как Маяковски е изпълнявал някои от подвизите, които толкова го смущаваха. Поправи грешките, които бе допуснал в полета си към Луната, а в памет на Алис изолира един — единствен протон и дори успя да осъществи върху него наблюдение — напук на Хайзенберг*. Уби и съживи шест мишки, намесвайки се в свещената мистерия на живота и смъртта.
[* Вернер Карл Хайзенберг (1901-1976 г.) е немски физик, един от основоположниците на квантовата механика. — Бел.ред.]
Юни узря в юли, а после повехна и се съсухри в август. Една сутрин Куентин се събуди рано и видя, че хладна мъгла обгръща ливадата. Сред нея, грамаден и ефирен, стоеше бял елен. Той си щипваше тревица с малката си муцуна, накланяйки огромните си рога. Ушите му бяха големи и клепнали. Надигна глава, когато Куентин се показа на прозореца, разбирайки, че е наблюдаван, пое нататък по ливадата и без да бърза, се скри от погледа му. Куентин се начумери. Легна си отново, ала не можа да заспи.