Лесно е да се правиш на храбрец, когато по-скоро би умрял, отколкото да отстъпиш. Умората нищо не означава, когато желанието ти е да страдаш.
Куентин никога преди не се беше качвал на платноходка, широка колкото да се завъртиш, но сега се беше източил и почернял като екипажа си. Слънцето стана огромно, солените водни пръски пареха. Всичко вибрираше от електрическо напрежение. Обикновените предмети ставаха източник на необикновени оптически ефекти: радиация, слънчеви петна и корони. Звездите представляваха огнени орбити, видимо сферични, заредени с непонятен смисъл. Мощна златиста светлина прорязваше всичко, сякаш светът бе тънка театрална завеса, зад която грееше великолепното слънце. Еленът все така рипаше пред тях. Най-сетне непознат континент изпълни хоризонта. Вълшебна зима царуваше там, борове растяха гъсто досами брега — солената вода се плискаше в коренищата им. Куентин хвърли котва и нареди на екипажа, който зъзнеше в тънките си тропически дрехи, да чакат седмица и да се връщат, ако той не се появи. Даде им останалото злато, целуна седмопръстата сестра за сбогом, спусна лодката и с гребане отиде на брега. Нарами лъка на гърба си и се залута из снежната гора. Хубаво му се отрази отново да е самичък.
Животното търсач се показа на третата нощ. Куентин беше вдигнал бивак на една ниска скала с изглед към прозрачно вирче. Точно преди съмнало се събуди и го видя на брега. Отражението му потрепваше, докато пиеше жадно студената вода. Изчака минута, приклекнал на коляно. Това беше. Изпъна тетивата и зареди стрела от колчана. Помисли си, че прави неща, които не са се случвали даже на Хелън и Рупърт Чатуин. Тази мисъл не му донесе удоволствие. Прицели се в мускулестото дясно бедро на елена и пусна стрелата.
Слава богу, че не засегна артерия. Еленът не се опита да побегне, а клекна на задницата си като наранена котка. От примиреното му изражение Куентин доби впечатление, че му се налага да изтърпява нещо подобно на всеки стотина години. Кръвта му изглеждаше черна в сутрешния сумрак. Не показа страх, когато го доближи. Протегна гъвкавата си шия, здраво захапа стрелата с белите си зъби и я изтръгна с рязко движение. Изплю я в краката на Куентин.
— Заболя ме — оплака се Животното търсач.
От три дена Куентин не беше разговарял с никого.
— А сега какво? — прегракнало рече той.
— Желания, естествено. Имаш право на три.
— Моят приятел Пени си изгуби ръцете. Върни му ги.
Еленът мигновено се унесе в мисли, зареял поглед.
— Не мога. Съжалявам. Или е мъртъв, или не е в този свят.
Слънцето тъкмо започваше да се показва над тъмния масив от борове. Куентин си пое дълбоко дъх. Студеният въздух миришеше резливо на терпентин.
— Алис. Превърна се в дух — нифин. Върни я.
— Пак не мога.
— Как така не можеш? Това е желание!
— Не аз определям правилата — оправда се Животното търсач и облиза кръвта, която се стичаше по бедрото му. — Като не ти харесва, иди да простреляш някой друг омагьосан елен и тормози него с желанията си.
— Искам правилата да бъдат различни.
Еленът подбели очи.
— Изключено. Приемам първите ти три изцепки за едно желание. Кое е номер две?
Куентин въздъхна. Действително не беше се надявал.
— Плати на екипажа ми. Удвои онова, което им обещах.
— Готово.
— Това е десетократно в сравнение с надницата, за която ги наех, защото я упеторих наскоро.
— Казах "готово", нали? Давай номер три.
Преди години Куентин си беше намислил какво точно ще си пожелае, ако някога хване златната рибка. Да отпътува за Филория и да остане там завинаги. Но това беше преди много години.
— Върни ме у дома.
Животното търсач тържествено затвори и отвори кръглите си очи. Насочи рогата си към Куентин.
— Готово.
Куентин предположи, че е трябвало да се изрази по-конкретно. Животното търсач би могло да го изпрати в Бруклин, в къщата на родителите му в Честъртън, в "Брейкбилс" или дори в апартамента в северен Ню Йорк. Само че еленът подходи буквално и Куентин се озова пред последното си полупостоянно жилище, манхатънския апартамент, който делеше с Алис. Никой не забеляза, когато той внезапно се появи на тротоара в късната утрин на един, по всичко личеше, летен ден. Бързо се отдалечи. Даже не можеше да погледне тяхната врата. Лъка и стрелите изхвърли в една боклукчийска кофа.
Беше шок изведнъж да бъдеш обкръжен от толкова много човешки същества. Натрапваха се различни по цвят кожи, дефектните физиономии, дребнавата суета. Може би беше прихванал от снобизма на кентаврите. Отвратителна яхния от аромати — някои органични, други не, щурмува обонянието му. Челната страница на вестника, набавен от деликатесния магазин на ъгъла, го осведоми, че е отсъствал от Земята малко повече от две години.