След бърз преглед в компютъра Куентин бе научил, че целта на това конкретно събрание е анализ на реструктурирането на "Плакс-Ко", което очевидно бе завършило триумфално преди няколко седмици, въпреки че този съдбоносен детайл някак беше убягнал от вниманието му. В дневния ред беше и нов проект, ръководен от група хора, които Куентин никога преди не беше виждал. Улови се, че хвърля погледи на една жена от групата.
Затрудняваше се да прецени какво я откроява, като изключим, че освен него тя единствена не се изказа. Беше с няколко години по-възрастна и не се отличаваше с особена красота. Остър нос, тънки устни, миша коса, дълга до брадичката, с изключително интелигентно изражение, белязано от изключителна досада. Не беше сигурен как разбра; може би по възлестите й пръсти, може би по чертите на лицето й, застинали като маска. Нямаше съмнение коя е: друг възпитаник на "Брейкбилс" под прикритие в реалния свят. Интригата се заплита, помисли си той.
След събранието хвана един колега — някой си Дан, Дон или нещо подобно — и научи името й. Емили Грийнстрийт. Единствената, неповторимата и опозорената. Момичето, заради което бе умрял братът на Алис.
Ръцете му трепереха, докато натискаше копчетата за асансьора. Уведоми асистентката си, че излиза в болнични до края на следобеда. Може би до края на седмицата.
Само че закъсня. Емили Грийнстрийт също го беше видяла, защото още същия ден получи от нея електронно съобщение. На следващата сутрин му беше оставила гласова поща и се беше опитала да постави дистанционно дата за обяд в електронния му бележник. Накрая се докопа до телефонния му номер от списъка на компанията и му пусна следния sms:
"Що отлагаш неизбежното?"
Що не, помисли си той. Само че тя беше права. В действителност не разполагаше с избор. Поискаше ли да го намери, рано или късно тя щеше да успее. С пораженчески чувства натисна Приеми върху поканата за обяд. На следващата седмица се срещнаха в страшно скъп френски ресторант от старата школа, любим на изпълнителните директори на "ГХС" от незапомнени времена.
Не се оказа чак толкова зле. Устата й не спираше да мели, имаше мършава фигура и толкова изправен гръб, че изглеждаше чуплива. Седнали един срещу друг, почти сами в приглушения кръг от кремави покривки, стъкларии и тежки потракващи сребърни прибори, Куентин и Емили поклюкарстваха за работа. Той едва обелваше по някое име на колега, но тя говореше за двама им. Разказа му за живота си — хубав апартамент в Ийст Сайд, котки. Откриха, че споделят еднакво чувство за черен хумор. По различни пътища бяха открили същата истина: да изживееш детските си фантазии като възрастен означава да си търсиш и получиш белята. Кой би могъл да го знае по-добре от тях: мъжът, гледал как Алис умира, и жената, по същество убила брат й? Поглеждайки я, той виждаше себе си след осем години.
Емили обичаше да си пийва — още нещо общо помежду им. На масата се трупаха чаши от мартини, винени бутилки, чашки за уиски, докато техните мобилни телефони и блекберита безуспешно се опитваха да привлекат вниманието им.
— Я си кажи — почна Емили Грийнстрийт, когато се бяха отрязали достатъчно, за да създадат илюзията за отколешно задушевно познанство. — Липсва ли ти? Магьосничеството?
— Честно мога да заявя, че никога не съм мислил по въпроса. Защо се интересуваш? Ами ти?
— Ами аз… такова. — Тя нави кичур от мишата си коса между два пръста. — Разбира се. И двете.
— Съжаляваш ли, че си напуснала "Брейкбилс"?
Емили рязко поклати глава.
— Съжалявам единствено, че не го напуснах по-рано. — Изведнъж се въодушеви и се приведе към него. — Само мисълта ме докарва до нервна лудост. Те са деца, Куентин! С цялата тази мощ! Това, което се случи с мен и Чарли, може да се повтори с всяко едно от тях — всеки ден, всяка минута. И то в далеч по-лош вариант. Цяло чудо е, че това място още съществува. Понякога ми се струва, че трябва да разбия прикритието им, да заведа там истинското правителство, за да се въведе ред. Учителите и Магическият съд никога няма да си посегнат на привилегиите.
Продължи да мели в същия дух. На Куентин му направи впечатление, че тя никога не казва "Брейкбилс". Сякаш бяха алкохолици, каращи терапия, които са се окопали с кофеин и с евангелието, казват си колко се радват, че са трезвени, а после разговарят само за алкохол.
— Никога не съм се чувствала в безопасност на онова място. Никога, дори за минутка. Не ти ли е по-спокойно тук, Куентин? В истинския свят?
— Ако наистина искаш да знаеш, напоследък ми е доста чоглаво.
— Тогава защо се отказа? Трябва да си имал причина.