— Бих казал, че подбудите ми бяха безкористни.
— Чак пък? — Тя кокетно изви тънките си вежди. — Разкажи ми.
Куентин й разказа колко дълбоко е бил затънал. Сподели й за Алис и техния общ живот. Когато разкри спецификите около края на Алис, усмивката на Емили изчезна и тя юнашки си сръбна мартини. В края на краищата Чарли също беше станал нифин. Иронията беше ужасна. Ала не го помоли да замълчи.
Куентин очакваше, че когато приключи, тя ще го е намразила, колкото той самият се мрази. Може би даже колкото тя самата се мрази. Вместо това погледът й запрелива от доброта.
— О, Куентин! — възкликна тя и улови ръката му. — Не бива да се обвиняваш, за нищо на света. — Възтясното й лице грееше от съпричастие. — Трябва да проумееш, че цялото зло, цялата тъга произтича от магията. Никой не може да бъде докоснат от толкова много власт, без да се развали. Така се развалих и аз, Куентин. Да се откажа ми беше невероятно трудно. — Тонът й омекна. — Това уби Чарли — тихо прошепна тя. — А също и твоята клета Алис. Рано или късно магията винаги води до злини. Веднъж проумееш ли това, ще разбереш как да си простиш. Ще стане по-лесно. Обещавам ти.
Съжалението й беше като мехлем за израненото му сърце и той желаеше да го приеме. Тя му го предлагаше, само трябваше да се пресегне.
Сметката пристигна и Куентин натовари с астрономическата сума корпоративната си карта. Двамата бяха толкова пияни, че във фоайето си помогнаха с обличането на дъждобраните — цял ден не беше спирало да капе. И дума не можеше да става да се връщат в службата. Той не беше във форма, а и вече се стъмняваше. Обядът се беше оказал прекалено дълъг.
Навън под тентата се поколебаха. За миг смешната плоска уста на Емили Грийнстрийт се оказа неочаквано близо до неговата.
— Ела с мен да вечеряш. — Погледът й беше обезоръжаващо прям. — Ела на гости в апартамента ми. Ще ти сготвя.
— Тази вечер няма как — измъкна се той. — Може би следващия път.
— Слушай, Куентин. Знам, ти си мислиш, че не си готов за…
— Не съм готов.
— … само че никога няма да бъдеш готов. Не и докато не решиш. — Тя го стисна за ръката. — Стига драми, Куентин. Дай да ти помогна. Да си признаеш, че имаш нужда от помощ, не е най-страшното на този свят. Нали?
Нейната доброта го покърти силно. Посвоему добротата е вълшебство. А секс не беше правил, откакто спа с Джанет. Много лесно би било да се отдаде на Емили.
Но не го направи. Емили грешеше — нямаше да си помогне, като стовари вината за смъртта на Алис върху магията. Много мило от нейна страна да го опрости, но за гибелта на Алис бяха отговорни реални личности: той, Джейн Чатуин, самата Алис. И тези хора трябваше да изкупят греха си.
В този миг погледна Емили Грийнстрийт и видя една осъдена душа, сама сред фучаща пустота. Не изглеждаше по-различно от някогашния си любовник Маяковски, сам на Южния полюс. Не беше готов да се присъедини към нея. Но къде другаде да отиде? Как би постъпила Алис?
Измина още един месец. Дойде ноември и Куентин седеше в удобния си офис и зяпаше през прозореца. Отсрещното здание бе значително по-ниско от монолита на "Грънингс Хънсакър Суон", затова ясно виждаше покрива му, който се състоеше от спретната чакълена алея с бежов цвят около сивата решетка на климатичната инсталация и отоплителните съоръжения. С настъпването на гневната есен климатикът беше замлъкнал, а огромните нагреватели се бяха съживили, изпускаха мъглявини от пара и ги превръщаха в абстрактни вихрушки: хипнотични, смълчани лениви форми, които никога не секваха и никога не се повтаряха; безсмислени димни сигнали, изпращани от никого на никого. Напоследък Куентин прекарваше много време в съзерцанието им. Асистентката му беше престанала с опитите да му насрочва срещи и събрания.
Внезапно стъкленият прозорец, който заемаше цялата стена, се разби на парченца. Ултрамодерните венециански щори се разкривиха. Нещо дребно, кръгло и много тежко се изтърколи на килима и се блъсна в обувката му: синкаво мраморно топче, "земното кълбо", с което откриваха мач по уелтърс.
Трима души се рееха навън, трийсет етажа над земята.
Джанет изглеждаше поостаряла, което, разбира се, беше вярно, но и по-улегнала. Ирисите на очите й излъчваха виолетова мистична енергия. Гърдите й заплашваха да се изтръгнат от прилепналото черно кожено бюстие. Около нея блестеше сребърен звездопад.
Елиът се беше сдобил с чифт огромни крила, с които пърхаше върху неуловимия ветрец. На главата му се мъдреше златната корона на Филория, която Куентин беше зърнал в пещерата на Амбра. Между Джанет и Елиът се рееше една висока, болезнено мършава жена, с дълга чуплива черна коса, която се стелеше на вълни. Горната част на ръцете й бе увита в черна коприна.