— Привет, Куентин — извика Елиът.
— Здрасти — обади се Джанет.
Другата жена не продума. Нито пък Куентин.
— Заминаваме за Филория — уточни Джанет. — Нуждаем се от още един цар. Двама царе, две царици.
— Не може вечно да се криеш, Куентин. Ела с нас.
Климатикът фучеше, мъчейки се да се справи с нахлулия студен въздух. Някъде в сградата се задейства аларма.
— Този път може и да се получи — каза Елиът. — Мартин го няма. Да не говорим, че така и не разбрахме каква е твоята специалност. Не те ли притеснява?
Куентин ги загледа втренчено. Минаха няколко секунди, докато си възвърна гласа:
— Ами Джош? Питайте него.
— Той е зает с друг проект. — Джанет забели очи. — Смята, че може да използва Ничиите земи, за да стигне до Толкиновата Средна земя. Наистина вярва, че ще открадне елф.
— Сериозно се замислих дали да не стана кралица — изтърси Елиът. — Във Филория са много разкрепостени. Но в края на краищата правилата са си правила.
Куентин остави чашата с кафе. Толкова отдавна не беше изпитвал други емоции освен тъга, срам и умствено вцепенение, че не разбираше какво се случва сега в него. Предлагаха му нещо, което категорично си бе отказал: надежда. В частица от съзнанието му, което смяташе за мъртво, се породи усещане. Болеше. Но в същото време искаше тази болка да продължи.
— Защо го правите? — попита ги колебливо. Трябваше да бъде ясен. — След това, което се случи с Алис? Защо ви е да се връщате? Защо искате да ме вземете? Само ще си влошите положението.
— По-лошо от това? — Елиът посочи с брадичка съсипания кабинет.
— Всички знаехме с какво сме се нагърбили — каза Джанет. — Ти и ние. Алис определено знаеше. Даже Пени знаеше. Всички направихме своя избор. А какво толкова ще се случи, ако дойдеш? Побелял си. Не можеш да изглеждаш по-шантаво, отколкото сега.
Куентин се завъртя с лице към тях на ергономичния си офис стол. Облекчение и съжаление прогаряха сърцето му, чувствата се разтапяха и смесваха, превръщайки се в нажежена бяла светлина.
— Проблемът е, че не искам да напускам точно преди раздаването на бонусите.
— Стига си се правил на шут. Всичко свърши. — В усмивката на Джанет имаше непозната топлина, а може би просто не я беше забелязвал? — Всички ти простиха, само ти не. А си толкова назад от нас.
Куентин взе синьото топче и го разгледа.
— И така, няма ме за пет минути, а вие сте изкопали отнякъде си тая дива вещица, непосещавала даже "Брейкбилс"?
— Виж я обаче какви джуки има — ухили се Елиът.
— Да ти го начукам! — каза Джулия.
Куентин въздъхна. Разтърка врата си и се изправи:
— Наложително ли беше да ми чупите прозореца?
— Не — любезно отвърна Елиът.
Куентин отиде до ръба. Парченца счупено стъкло скърцаха под подметките на скъпите му кожени обувки. Наведе се под разкривените щори. Доста време не го беше правил. Разхлаби вратовръзката си, пристъпи в студения зимен въздух и полетя.