— От какво е починал?
— Мозъчен кръвоизлив. Чудесен и бърз начин да умреш, ако ти е дошло времето. Неговото определено е дошло. Сигурно си е падал по чашката. — Тя направи жест, сякаш пиеше.
Лицето й беше зачервено от усилието да стои наведена над трупа. Навярно бе най-много двайсет и пет годишна. Носеше добре изгладена тъмносиня блуза с къси ръкави, а едно от копчетата се различаваше от другите: стюардеса на полет към ада. Куентин съжаляваше, че е толкова привлекателна. Много по-лесно бе да си имаш вземане-даване с некрасиви жени — нямаше опасност да бъдеш наранен от тяхната недостижимост. Само че тази жена не бе от тях. Беше бледа, слаба и неприлично хубава, с плътни и много сексапилни устни.
— Ами… — измънка Куентин, докато се мъчеше да измисли как да продължи. — Съжалявам.
— Защо? — изгледа го жената. — Ти ли го уби?
— Дойдох за събеседване. Той набираше кандидати за "Принстън".
— Тогава какво ти пука?
Той се поколеба. Вероятно не беше доразбрал целта на този разговор. Изправи се, както трябваше да стори още когато тя се приближи. Беше много по-висок от нея. Хрумна му, че дори при въпросните обстоятелства жената се държи доста нахакано за длъжността си. В крайна сметка беше нещо като добре обучена санитарка, а не истинска лекарка. Искаше му се да потърси с поглед табелката с името й, но се страхуваше да не би тя да си помисли, че зяпа гърдите й.
— Не съм разтревожен от смъртта на конкретния човек — каза, като внимателно подбираше думите си, — но ценя човешкия живот като цяло. И макар да не познавах господина, мога да кажа, че съжалявам, задето е мъртъв.
— Ами ако е бил някакво чудовище? Може би наистина е бил педофил. — Явно одеве го беше чула.
— Може би. Но може да е бил и добър човек. Дори светец.
— Може би.
— Сигурно непрекъснато си имате работа с мъртъвци. — С крайчеца на окото си той забеляза, че Джеймс озадачено наблюдава тази размяна на реплики.
— Задачата ни е да спасяваме живота на хората. Поне така ни учат.
— Навярно е трудно.
— С мъртвите е много по-лесно.
— Защото не говорят.
— Именно. — Погледът й противоречеше на думите й. Куентин си каза, че тя внимателно го наблюдава.
— Вижте — намеси се Джеймс, — мисля да си тръгваме.
— Защо толкова си се разбързал? — промърмори жената, без да изпуска от очи Куентин. За разлика от всички познати и непознати тя явно се интересуваше от него повече, отколкото от Джеймс. — Мисля, че този човек е оставил нещо за вас — добави и взе от масичката с мраморен плот два големи плика като онези за документи.
Куентин се намръщи:
— Едва ли.
— Време е да тръгваме — настоя Джеймс.
— Вече го каза! — скастри го жената.
Джеймс отвори вратата. Студеният повей беше като приятно разтърсване. Изглеждаше реален. Именно това бе необходимо на Куентин — повече реалност. И по-малко от това тук, каквото и да беше.
— Говоря сериозно — продължи тя. — Според мен трябва да вземете пликовете. Може би съдържат нещо важно.
Продължаваше да го фиксира. Всичко наоколо бе стихнало. На площадката пред къщата беше студено и влажно, а на всичко отгоре се намираха на десетина метра от труп.
— Вижте, ние си тръгваме — заяви Джеймс. — Благодаря. Сигурен съм, че направихте всичко възможно.
Тъмната коса на красивата жена беше сплетена на две дебели плитки. Тя носеше лъскав пръстен от жълт емайл и странен старинен часовник. Носът и брадичката й бяха изящни и заострени. Беше блед, кльощав и красив ангел на смъртта и държеше два плика, върху които с флумастер и печатни букви бяха написани имената им. Може би съдържаха поверителни препоръки. Поради някаква причина, вероятно защото знаеше, че Джеймс няма да го стори, Куентин взе плика, адресиран до него.
— Чудесно. Довиждане! — изчурулика жената. Врътна се, влезе обратно в къщата и затвори вратата. Двамата останаха сами на площадката.
— Така… — промърмори Джеймс. Вдиша през носа си и шумно издиша.
Куентин кимна, все едно се съгласяваше с нещо, казано от приятеля му. Двамата бавно тръгнаха по пътеката към тротоара. Още се чувстваше замаян. И не му се разговаряше с Джеймс.
— Виж сега — продължи онзи, — май не биваше да вземаш плика.
— Знам. Но кой знае какво има вътре? Може да се окаже полезно.
— Да бе, извадихме късмет, че онзи е ритнал камбаната — гневно се сопна Джеймс.
Извървяха разстоянието до края на пресечката, без повече да проговорят — взаимно се дразнеха, обаче не го признаваха. Тротоарът беше мокър, а небето — побеляло от дъжда. Куентин осъзнаваше, че може би не биваше да взема плика. Яд го беше на себе си, яд го беше и на Джеймс, задето не беше взел своя плик.