— Какво е това място? — обърна се той към Елиът. — Тук ли живееш?
— За "Брейкбилс" ли питаш? — безгрижно подхвърли онзи.
— Май да. — А когато най-сетне прекосиха моравата, добави: — Ако това може да се нарече живот.
Преведе Куентин през пролука във висок жив плет и двамата се озоваха в лабиринт, засенчван от листата на дърветата. Прецизно подрязаните храсти образуваха разклоняващи се коридори, които на интервали се прекъсваха от сенчести ниши и вътрешни дворове. Растителността беше толкова гъста, че светлината не проникваше през нея, но някъде отгоре плътна жълта ивица от слънчеви лъчи разполовяваше по диагонал пътеката. Докато вървяха, виждаха ту плискащ се фонтан, ту меланхолична бяла каменна статуя, съсипана от дъждовете.
След около пет минути излязоха от лабиринта през изход, охраняван от храсти, подрязани във формата на мечки, изправени на задните си крака. Озоваха се на каменна тераса в сянката на голямата къща, която Куентин беше видял отдалеч. Той почти беше готов да се закълне, че едната от мечките леко обърна глава към него.
— Вероятно всеки момент директорът ще дойде да те вземе — каза Елиът. — Един съвет от мен. Седни тук — той посочи една каменна скамейка, сякаш даваше команда на добродушно куче — и се помъчи да се впишеш в обстановката. Ако ме изпортиш, че съм пушил, ще те прогоня в най-долния кръг на ада. Не съм бил там, обаче ако и половината от онова, което разправят, е вярно, там е кофти почти като в Бруклин.
Елиът се шмугна обратно в лабиринта, а Куентин покорно седна на скамейката. Сложи на скута си палтото и ученическата си раница и се загледа в сивите каменни плочи между черните си официални обувки. "Не може да бъде" — каза си той, разсъждавайки съвсем трезво; думите изникнаха в съзнанието му, но нямаха опорна точка в света, който го заобикаляше. Чувстваше се като дрогиран, но усещането не бе неприятно. Плочките бяха изкусно изрисувани с преплетени лозови клонки или пък с калиграфски написани думи, които с течение на времето бяха станали нечетливи. В слънчевите лъчи кръжаха безброй прашинки и миниатюрни семенца. Хрумна му, че ако това е халюцинация, то със сигурност е дяволски реална. Най-странна беше тишината. Колкото и да напрягаше слуха си, той не чуваше да преминава нито една кола. Все едно гледаше филм с внезапно изключен звук.
Двете остъклени врати издрънчаха и се отвориха. Висок шишкав мъж с крепонен костюм на райета излезе на терасата.
— Добър ден — каза той. — Ти сигурно си Куентин Колдуотър.
Произнасяше думите много прецизно, сякаш му се искаше да говори с английски акцент, но не беше толкова префърцунен, че да се прави на англичанин. Имаше добродушно открито лице, а русата му коса беше започнала да оредява.
— Да, сър. — Никога досега Куентин не се беше обръщал към възрастен или към когото и да било с думичката "сър", но внезапно обръщението му се стори уместно.
— Добре дошъл в колеж "Брейкбилс" — продължи непознатият. — Предполагам, че си чувал за нашето учебно заведение.
— Всъщност не съм.
— Добре, добре. Предлагаме ти да държиш тук приемен изпит. Съгласен ли си?
Куентин се поколеба. Въпросът не беше от онези, които си беше преговорил сутринта.
— Не знам — отвърна и примигна. — Мисълта ми е, че не съм сигурен.
— Напълно резонен отговор, обаче се боя, че е неприемлив. Искам да чуя думичките "да" или "не". Отнася се само за изпита — добави услужливо.
Куентин бе обзет от необяснимо, но силно предчувствие, че ако отвърне отрицателно, всичко ще свърши още преди да произнесе едносричната дума. Тогава той ще се озове под студения дъжд на Първа улица, осеяна с кучешки изпражнения, питайки се защо само преди секунда е усетил как слънцето напича тила му. Не беше подготвен за това. Все още.
— Да, добре — каза, опитвайки се да не изглежда прекалено въодушевен. — Да.
— Чудесно. — Шишкото беше от онези наглед безгрижни веселяци, чието веселие е само привидно. — Да проведем изпита. Казвам се Хенри Фог* — и без шегички с името ми, вече съм чувал всички. Наричай ме господин директор. Последвай ме. Мисля, че ти си последният, когото очакваме.
[* Fog (англ.) — мъгла; foggy — човек със замъглен разум. — Бел.прев.]
На Куентин изобщо не му беше до шеги. В къщата беше тихо и прохладно. Въздухът беше наситен с миризмата на книги, персийски килими, старинни дървени мебели и тютюн. Директорът нетърпеливо мина пред него. Едва след минута зрението на Куентин се приспособи към полумрака. Набързо прекосиха всекидневна, по чиито стени висяха мрачни картини с маслени бои, преминаха по тесен коридор с дървена ламперия, изкачиха се по някакви стъпала и се озоваха пред масивна дървена врата.