Ако и бригадирът не те види, ще те види десетникът, наблюдателят, техническият ръководител, началникът на участъка, началникът на мината. Ще те види конвоят и с приклада на автомата ще те отучи от волности. Ще те види дежурният по мина от местната партийна организация, пратеникът на райотдела и мрежата му от информатори. Ще те види представителят на Западното, Северното и Югозападното управление на Далстрой или на самия Магадан, представителят на ГУЛАГ от Москва. Всички са взрени във всяко твое движение — цялата литература и цялата публицистика следят да не би да си отишъл да сереш по никое време: трудно ти е да си закопчаеш гащите, понеже ръцете ти не се огъват. Те са свикнали да се огъват по дръжката на кирката и на количката. Това е почти парализа. А конвоят крещи:
— Къде ти е лайното? Къде ти е лайното, питам.
И замахва с приклада. Конвоят не ще и да знае за пелаграта, нито за скорбута, нито за дизентерията.
Ето затова количарят си почива по пътя.
Сега нашата повест за количката ще се прекъсне от документ: обширен цитат от статията „Проблеми с количката“, публикувана във вестник „Съветска Колима“ през ноември 1936 година.
„… За някакъв период от време ние сме принудени тясно да обвържем проблема с извозването на пръстта, торфа и пясъка с проблема с количките. Трудно е да се каже колко дълго ще трае този период, в продължение на който ние ще извършваме извозването с ръчни колички, но достатъчно точно можем да кажем, че от конструкцията на количката в огромна степен зависят и темповете на производителността, и себестойността на продукцията. Работата е в това, че тези колички се оказаха с вместимост от едва 0.075 кубически метра, докато е нужна вместимост от поне 0.12 кубически метра… В следващите години нашите мини ще имат нужда от няколко десетки хиляди колички. Ако тези колички не отговарят на всички изисквания, поставени от самите работници и от темповете на производството, то първо, ние ще забавяме производството, второ — не е производително да хабим мускулната сила на работниците, и трето, ще се харчат безцелно огромни държавни средства.“
Всичко е справедливо. Има само една неточност: за 1937 и за следващите години бяха нужни не няколко хиляди колички, а няколко милиона от тези големи колички, които побираха една десета от кубическия метър и „съответстваха на изискванията, поставени от самите работници“.
Много, много години след тази статия, около трийсет години по-късно, мой добър приятел получи апартамент и се събрахме да отпразнуваме това. Всеки подаряваше каквото може и за много полезен подарък се смятаха абажурите с прилежащи към тях кабели. През шейсетте години в Москва вече можеха да се купят такива абажури.
Мъжете все не успяваха да се справят с връзването на кабелите от подаръка. През това време влязох аз и една друга моя позната се провикна: „Я запретнете ръкави и покажете на тези марди, че един колимчанин умее всичко, че е обучен на всякаква работа.“
— Не — казах аз. — В Колима се научих само да карам количка. И да разбивам камък с кирка.
Наистина, аз не придобих никакви знания и никакво умение в Колима.
Но с цялото си тяло знам, умея и мога да повторя как се търкаля, как се тика количка.
Когато един количар хваща количката — омразната голяма (десет колички на кубически метър) или „любимата“ малка, то първата му работа е да се изправи. Да разпъне цялото си тяло, да стои изправен и с ръце зад гърба. Пръстите и на двете ръце трябва плътно да обгръщат дръжките на натоварената количка.
Първият тласък към движението се дава от цялото тяло, с гърба, с мускулите на раменния пояс — така, че опората да е в раменния пояс. Когато количката помръдне, когато колелото се завърти, ръцете може да се преместят малко напред и да се поосвободи раменния пояс.
Количарят не вижда колелото, той само го чувства и налучква всички завои от началото до края на пътя. Раменните и предраменните мускули служат, за да завиеш, да преместиш, да подбутнеш количката по нанагорнището на естакадата. В самото движение на количката по рампата тези мускули не са най-важните.