— В такъв случай — каза графиня Дю Бари, отговаряйки на уверението на Дьо Фаврас така, сякаш той го бе обявил на висок глас, — в такъв случай разкажете ни какво го очаква този нещастник Ла Перуз.
— Е, добре, както сам ви каза, Дьо ла Перуз заминава с намерението да направи околосветско пътешествие и да продължи експедициите на Кук, нещастния Кук, за когото знаете, че е убит на Сандвичевите острови.
— Да, да — потвърдиха всички по-скоро с кимване, отколкото гласно.
— Всичко предвещава щастлив край на начинанието. Дьо ла Перуз е добър моряк, от друга страна, крал Луи XVI вещо определи маршрута му.
— И тъй, той заминава? — намеси се графиня Дю Бари, решила да прекъсне всеки разговор, който би променил посоката на основната тема.
— И тъй, той заминава — продължи Калиостро. — Но не мислете, че така забързан, както ви изглеждаше, ще потегли веднага. Не, аз го виждам губещ много време в Брест.
— Жалко — намеси се Кондорсе, — това е времето за започване на пътешествия. Дори е малко късно, щеше да е по-добре през февруари или март.
— О, не го корете за тези два или три месеца, господин Дьо Кондорсе, през това време поне живее и се надява.
— Осигурили са му добра компания, предполагам? — попита Ришельо.
— Да, този, който командва втория кораб, е забележителен офицер. Виждам го все още млад, авантюрист, храбър за съжаление — каза Калиостро.
— Как така „за съжаление“!
— Ами така. Търся го този приятел година по-късно, но повече не го виждам — с тревога каза Калиостро, като се посъветва с чашата си. — Някой от вас не е ли роднина или близък на господин Дьо Лангъл?
— Не.
— И никой не го познава?
— Не.
— Добре. Смъртта ще започне с него. Повече не го виждам.
От гърдите на присъстващите се изтръгна шепот.
— Ами той… той… Ла Перуз? — запитаха задъхани гласове.
— Той плава, слиза на брега, отново отплава. Година, две години успешно пътуване. Получават се вести от него. А после…
— А после?
— Минават години.
— Накрая?
— Накрая… океанът е голям, небето е мрачно. Тук и там внезапно се виждат непроучени земи, тук и там се появяват уродливи фигури като чудовищата на гръцкия архипелаг. Те дебнат кораба, който, отнесен от течението, бяга в мъглата между рифовете. Накрая бурята, която е по-гостоприемна от брега, после два зловещи огъня. О! Ла Перуз! Ла Перуз! Ако можеше да ме чуеш, бих ти казал: „Ти заминаваш като Христофор Колумб, за да откриеш един свят, Ла Перуз, пази се от неизвестни острови!“ Той се погубва…
Ледена тръпка премина през присъстващите, докато над масата още звучаха последните му думи.
— Но защо да не бъде предупреден? — възвиси глас граф Дьо Хага.
— Да, да, защо да не се притечем, защо да не го настигнем? — предложи графиня Дю Бари. — Скъпи маршале, за живота на човек като Ла Перуз заслужава да бъде изпратен куриер.
Маршалът разбра и се надигна да позвъни, но Калиостро протегна ръка и той се отпусна във фотьойла си.
— Уви! — продължи Калиостро. — Всякакво предизвестие би било безполезно: човекът, който предвижда съдбата, не я променя. Дьо ла Перуз би се изсмял, ако беше чул думите ми, както се смееха синовете на Приам, когато Касандра пророкуваше, но ето на, вие самият се смеете, господин Дьо Хага, и смехът ви ще зарази околните. Ах, не се смущавайте, господин Дьо Фаврас, никога не съм срещал доверчив слушател.
— О, ние вярваме — възкликнаха графиня Дю Бари и старият херцог Дьо Ришельо.
— Аз вярвам — промърмори Таверне.
— Аз също — каза любезно граф Дьо Хага.
— Да! — отново подхвана Калиостро. — Вие вярвате! Вярвате, защото се отнася до Ла Перуз, но ако ставаше дума за вас, не бихте повярвали.
— Ами!
— Сигурен съм в това.
— Признавам, че бих повярвал, ако Дьо Калиостро бе казал на Ла Перуз: „Пазете се от неизвестни острови.“ Тогава той би се предпазил. Това все пак беше шанс — каза граф Дьо Хага.
— Уверявам ви, че не, господин графе, пък и той щеше ли да ми повярва, виждате колко ужасно е това разкритие, тогава при появата на опасността, при вида на тези непознати острови, които ще се окажат фатални за него, нещастникът, повярвал в предсказанието ми, щеше да почувства спотаената смърт да го застига, без да може да й убегне. Това съвсем не е една обикновена смърт, това означава да изстрада хиляди пъти смъртта, а то е все едно да вървиш редом с нея в сянката на отчаянието. Помислете впрочем за надеждата, която бих му отнел — та това е последната утеха, която клетникът таи под ножа дори тогава, когато ножът го докосва, когато усеща стоманата да го разсича и кръвта му да изтича. Животът гасне, а човек все се надява!