— Независимо от това дали е истина, или е измислица, ние, разбира се, се смеем — каза граф Дьо Хага.
— Аз също бих се посмяла, защото не бих искала с малодушието си да накърня честта на компанията — продължи графиня Дю Бари. — Но, уви! Аз съм само жена и няма да имам честта да бъда поставена редом с вас за зловеща развръзка. Една жена… Тя умира в леглото си. Уви! Смъртта ми на старица, тъжна и забравена, ще бъде най-лошата от всички, нали, господин Дьо Калиостро?
Изричайки тези слова, тя се колебаеше. Не само с думите си, но и с вида си предизвикваше ясновидеца да я ободри, но Калиостро не я утеши. Любопитството бе по-силно от безпокойството и то надви.
— Хайде, господин Дьо Калиостро, отговорете ми — настоя Дю Бари.
— Как искате да ви отговоря, госпожо, след като не питате нищо?
Графинята се поколеба.
— Хайде, ще ме питате ли нещо или не? — усмихна се зловещо Калиостро.
Графинята направи усилие и след като се окуражи от усмивките на останалите, каза:
— Е, добре де! Ще рискувам: кажете как ще свърши Жана дьо Воберние, графиня Дю Бари!
— На гилотината, госпожо — отговори зловещият пророк.
— Шега! Нали, господине? — заекна графинята с умоляващ поглед.
Но Калиостро бе възбуден до крайност и не видя този поглед.
— Защо пък шега? — запита той.
— Ами защото, за да се качиш на гилотината, трябва да си убил, да си погубил някого, да си извършил престъпление! А по всяка вероятност аз никога няма да извърша престъпление. Шегувате се, нали?
— Ах, Боже мой, да! Шега като останалите ми предсказания — каза Калиостро.
Графинята избухна в смях, който внимателен наблюдател би счел за твърде остър, за да бъде естествен.
— Хайде, господин Дьо Фаврас, да си поръчаме катафалките.
— О, за вас, графиньо, това би било съвсем излишно — каза Калиостро.
— Това пък защо, господине?
— Защото на гилотината ще отидете с обикновена раздрънкана кола.
— Пфу! Ужас! — изпищя графиня Дю Бари. — О, противен човек! Маршале, друг път подбирайте гости с друг нрав или повече няма да дойда у вас!
— Извинете ме, госпожо, но вие, както и останалите, сама пожелахте това.
— Аз… като останалите… поне ще ми дадете време да си избера изповедник, нали?
— Би било излишно усилие — каза Калиостро.
— Как така?
— Последният човек, който ще се изкачи на гилотината с изповедник, ще бъде…
— Ще бъде? — попитаха всички.
— Ще бъде кралят на Франция.
Калиостро изрече тези злокобни думи с глух глас, който премина като смъртен полъх над присъстващите и ги смрази до дъното на душата. Настъпи неколкоминутно мълчание.
По време на това мълчание Калиостро доближи до устните си чашата, в която бе прочел всички тези кървави прокоби, но едва я бе докоснал с уста, и с непреодолимо отвращение я отблъсна.
При това движение очите му се насочиха към Таверне.
— О! — извика той, като мислеше, че ще го заговори. — Не ми казвайте какво ще стане с мен, не искам това от вас.
— Тогава моля вместо него — каза Ришельо.
— Вие, господин маршал — каза Калиостро, — се успокойте, защото сте единственият от всички нас, който ще умре в леглото си.
— Кафето, господа! — предложи старият маршал, очарован от предсказанието. — Кафето!
Всички станаха.
Но преди да преминат в салона, граф Дьо Хага, като се приближи до Калиостро, каза:
— Господине, не мисля да избегна съдбата си, но кажете ми от какво трябва да се пазя.
— От един маншон, сир — отговори Калиостро.
Граф Дьо Хага се отдалечи.
— А аз? — запита Кондорсе.
— От един омлет.
— Добре, отказвам се от яйцата.
И той се присъедини към графа.
— Ами аз? От какво трябва да се боя? — запита Фаврас.
— От едно писмо.
— Добре, благодаря.
— А аз? — полюбопитства Лоней.
— От превземането на Бастилията.
— А, ето че съм спокоен.
И той се отдалечи със смях.
— На свой ред и аз да попитам, господине — обади се графинята съвсем объркана.
— Вие, красива графиньо, се пазете от площад „Луи XV“.
— Уви! Там веднъж вече се отбивах и много страдах. Този ден си бях изгубила главата! — каза графинята.
— И пак ще я изгубите, графиньо, но повече няма да я намерите!
Дю Бари извика и избяга в салона при другите гости. Калиостро щеше да последва компанията, но Ришельо се обади:
— Момент, останахме само Таверне и аз, на които нищо не казахте, скъпи ми магьоснико.
— Дьо Таверне ме помоли да не казвам нищо, а вие, господин маршал, вие нищо не ме попитахте.
— О, и аз пак ви моля — извика Таверне със сплетени молитвено ръце.