В края на март затоплянето настъпи, но неравномерно, непълно, с пристъпи на мраз, които удължаваха мизерията, страданието и глада на парижани, но същевременно съхраняваха изправени и яки снежните паметници.
Но в първите дни на април отново се изостри студът. Обелиските, по които вече бе потекла потта, предвещаваща загиването им, обелиските, наполовина разтопени, отново се втвърдиха, безформени и смалени. Красива снежна пелена покри булевардите и кейовете и отново се появиха шейни с буйни коне. Това придаваше прелест на кейовете и булевардите. Но по улиците бързите карети и кабриолети се превръщаха в ужас за пешеходците, които не ги чуваха при приближаването им и често, възпрепятствани от купищата лед, не можеха да им убягнат. Накрая, опитвайки се да се измъкнат, те най-често попадаха под колелата.
За кратко време Париж се изпълни с ранени и умиращи. Тук счупен крак от падане върху леда, там изтърбушен гръден кош от кабриолет, който, увлечен в бързия си ход, не съумяваше да спре върху леда. Тогава полицията се зае да спасява от колелата тези, които бяха оцелели от студа, глада и наводненията. Налагаха глоби на богатите, които прегазваха бедните. Това бе времето, когато властваха аристократичните порядки: имаше разграничаване дори в начина на езда, на управляване на впряг, принц от кралски произход караше много бързо, без да вика „пазете се“; един херцог или равен нему джентълмен или оперетна дама караха живо; президент или финансист — в тръс; контето в своя кабриолет се държеше като на лов, а жокеят, изправен отзад, крещеше „варда“, когато господарят му вече е прегазил или съборил някой клетник.
После, както казва Мерсие, всеки се съвземаше, както може.
На парижанина му стигаше само да види как летят по булеварда красиви шейни с лебедови шии, стигаше му само да се полюбува на красивите придворни дами в палта от норка или хермелин, отнасяни като метеори по блестящия лед. Позлатените хлопки, пурпурните нишки и украшения от пера за косите забавляваха децата, които, строени в шпалир, гледаха преминаването на всички тези хубави неща. Парижкият буржоа забравяше нехайството на хората от полицията и бруталните кочияши на каретите, а пък беднякът, какъвто беше по това време, все още свикнал да бъде покровителстван от богатите или от онези, които се преструваха на такива, от своя страна поне за момент забравяше собствената си мизерия.
Осем дни след обяда, даден от господин Ришельо във Версай при обстоятелствата, които току-що ви описахме, през един слънчев, но студен ден в Париж се появиха четири елегантни шейни, плъзгащи се по утъпкания сняг, който покриваше Кур ла Рен и края на булевардите, започващи от „Шан-з-Елизе“. Вън от Париж ледът дълго време можеше да съхрани девствената си белота, малко бяха стъпките на минувачите. В Париж, напротив — сто хиляди стъпки в час отнемаха прелестта на великолепното наметало на зимата, почерняйки го.
Шейните пристигаха, пързаляйки се по сух път, и спираха на булеварда, там, откъдето започваше калта. Наистина дневното слънце бе постоплило въздуха и временното топене на леда бе започнало. Казваме временното, защото прозрачността на въздуха обещаваше през нощта леден северен вятър, който през април попарва първите листенца и първите цветя.
В шейната, която се движеше начело, седяха двама мъже с наметала от кафяво сукно, с двойна яка. Единствената разлика, която се забелязваше между двете наметки, бе, че едната имаше златни копчета и гайтани, а другата — копринени гайтани и подобни на тях копчета.
Тези двама мъже в шейна, теглена от черен кон, от ноздрите на който излиташе гъста пара, предшестваха втора шейна, към която от време на време те отправяха погледи, сякаш бдяха над нея.
В тази втора шейна седяха две жени, така добре загърнати в кожи, че никой не би могъл да види лицата им. Може да се добави, че бе трудно дори да се каже към кой пол принадлежаха тези две особи, ако не ги разпознаваха по височината на прическите им, върху които малки шапчици поклащаха перата си.