— Не, не! — каза по-възрастната от двете жени, която без съмнение се стесняваше да я видят с подобен гид. — Посочете ни улицата, без да се безпокоите, а ние ще се постараем да следваме указанията ви.
— Първата улица вдясно, госпожо — отговори „гидът“ сдържано и се оттегли.
— Благодаря — казаха едновременно двете жени.
Затичаха в указаната посока, сподавяйки своя смях в маншоните си.
4.
Един интериор
Или прекалено разчитаме на паметта на нашия читател, или можем да се надяваме, че вече му е позната улица „Сен Клод“, която на изток стигаше до булеварда, а на запад — до улица „Сен Луи“. Действително той е видял повечето от лицата, които играха или ще играят някаква роля в тази история, прекосявайки я в друго време, което ще рече тогава, когато великият физик Жозеф Балзамо беше там със своята пророчица Лоренца и с учителя си Алтотас.
През 1784, както и през 1770 година, времето, когато за пръв път доведохме нашите читатели тук, улица „Сен Клод“ беше почтена улица, слабо осветена, вярно, и немного чиста, което все още е вярно, накрая — малко посещавана, малко застроена и малко известна. Но си имаше име на светец и беше улица на Маре и като такава във всичките си три или четири къщи бе приютила много бедни рентиери, бедни търговци и изобщо нещастници, невключени в регистрите на общината.
Освен тези три-четири къщи на ъгъла на булеварда имаше голям дом с внушителен вид, с който „Сен Клод“ можеше да се прослави като улица с аристократичен дом. С високите си прозорци тази сграда бе осветила един празничен ден цялата улица. Но ще кажем, че сега този дом си оставаше най-мрачният, най-смълчаният, най-затвореният от всички в квартала. Вратата никога не се отваряше. Прозорците бяха уплътнени с кожени възглавнички. Върху капаците на прозорците и навсякъде имаше слой прах, за който физиолозите или геолозите биха казали, че датира от десет години.
Понякога някой минувач безделник, някой любопитен човек или съсед доближаваше до входната врата и през широката ключалка разглеждаше вътрешността на големия двор. Но той виждаше само туфи трева между паветата, плесен и мъх по плочите. Понякога някой огромен плъх — всевластен господар на това изоставено имение — спокойно пресичаше двора, за да потъне в избите със съвсем излишна непретенциозност, когато имаше на свое пълно разположение така удобни салони и кабинети, където котките не можеха да идват да го безпокоят.
Ако зяпачът беше просто любопитен минувач, то след като лично установеше необитаемостта на този палат, продължаваше по пътя си, но ако беше съсед, интересът му към този дом ставаше по-голям. И той почти винаги стоеше достатъчно дълго в наблюдение, така че да дойде друг съсед до него, привлечен от подобно любопитство. Тогава често се завързваше разговор, който сме почти уверени, че можем да възпроизведем, ако не подробно, то поне по същество.
— Съседе — казваше този, който не гледаше, на онзи, дето наблюдаваше, — какво всъщност виждате в къщата на граф Дьо Балзамо?
— Съседе — отговаряше този, който наблюдаваше, на другия, който не правеше това, — аз виждам плъха.
— Ах! Ще позволите ли, моля?
И вторият на свой ред любопитно долепяше око до дупката на ключалката.
— Виждате ли го? — подемаше съседът, отстъпил мястото си на другия.
— Да — отговаряше той, — виждам го. — Охо, господине, той се е угоил!
— Мислите ли?
— Да, сигурен съм.
— Вярвам, нима нещо му пречи!
— Каквото щат да казват, но трябва да е останала голяма плячка в къщата.
— Голяма плячка, рекохте?
— Ами да, господин Дьо Балзамо изчезна много набързо, не е възможно да си е взел всичко.
— Ех, съседе, когато една къща е изгоряла наполовина, какво искате да се забрави в нея?
— Всъщност, съседе, може и да сте прав.
След като отново погледаха плъха, съседите се разделяха уплашени, че толкова много неща са казали по един толкова мистериозен и толкова деликатен случай.
Действително след опожаряването на този дом, или по-точно на част от него, Балзамо бе изчезнал и го бе изоставил.
Да го оставим внезапно да се появи пред погледа ни нощем, мрачен и влажен, с покритите си със сняг тераси и с покрив, дълбоко изрязан от пламъците, този стар дом, пред който не бихме минали, без да спрем като пред стара позната. После, прекосявайки улицата, за да преминем от ляво на дясно, да погледнем в съседство с малката градина към една оградена с висока стена тясна и висока къща, която се възвисява като бяла кула на фона на сиво-синьото небе.