— Именно от това се мъча да ви предпазя, господин вироглавецо. Граф Дьо Хага иска най-строго, най-неподозрително инкогнито. Ей, Богу! Добре познавам самохвалството ви, господа прислужници! Не короната тачите вие, а с нашите пари прославяте самите себе си.
— Не допускам, че монсеньор ми говори сериозно това… за парите — каза рязко метр д’отелът.
— Е, не, разбира се! — каза почти засрамен маршалът. — Пари! Кой, по дяволите, ви говори за пари? Не отклонявайте въпроса, моля ви. Повтарям, не искам тук въобще да се споменава за крал!
— Но, господин маршал, вие за какъв ме смятате? Нима мислите, че вървя така, слепешката? Нито за момент няма да стане дума за крал.
— Тогава не се инатете и нека да обядвам в четири часа.
— Не може, господин маршал, защото в четири часа няма да пристигне това, което очаквам.
— И какво е то? Риба? Като Вател!
— Вател, Вател3 — промърмори метр д’отелът.
— Дразни ли ви сравнението?
— Не, но заради един злочест удар със сабя, с който Вател си прониза тялото, стана безсмъртен.
— Ах, ах! И вие, господине, намирате, че вашият побратим твърде евтино плати за славата?
— Монсеньор, ако е така, по-добре човек да е жив и да си гледа работата. Аз няма да умра и задълженията си ще изпълнявам както Вател, ако принц Дьо Конде бе имал търпението да почака половин час.
— Охо, та вие ми обещавате чудеса! Това е хитро!
— Е, добре, монсеньор, ще ви кажа, че чакам просто бутилка вино. Негово величество кралят на Швеция, пардон, исках да кажа Негово превъзходителство граф Дьо Хага, винаги пие само токайско вино…
— Но аз толкова ли съм несъстоятелен, че да нямам токайско вино в избата си? В такъв случай икономът ми ще трябва да бъде изпъден.
— Не, монсеньор, имате още почти шестдесет бутилки.
— Нима мислите, че граф Дьо Хага изпива шестдесет и една бутилки на обяд?
— Имайте търпение, монсеньор. Когато граф Дьо Хага пристигна за пръв път във Франция, бе само престолонаследник. Тогава обядва при покойния крал, който бе получил дванадесет бутилки токайско вино от Негово величество императора на Австрия. Знаете, че оригиналното първокачествено токайско вино е предназначено за избата на императорското семейство и че самите върховни владетели пият от това оригинално вино дотолкова, доколкото Негово величество императорът благоволи да им изпрати от него.
— Знам това.
— Монсеньор, от тези дванадесет бутилки, от които е вкусил престолонаследникът и е бил възхитен, са останали само две.
— Охо!
— Едната все още е в избите на крал Луи XVI.
— А другата?
— Другата беше открадната — метр д’отелът се усмихна триумфално.
— От кого?
— От един от моите приятели, иконом на покойния крал, който ми беше много задължен.
— И той ви я даде? И какво направихте с нея?
— Оставих я в избата на господаря си, монсеньор.
— В избата на вашия господар? А кой беше господарят ви по това време, господине?
— Кардиналът, принц Луи дьо Роан.
— О, Господи! В Страсбург?
— В Саверн.
— И сте изпратили да потърсят тази бутилка за мен! — възкликна старият маршал.
— За вас, монсеньор — потвърди метр д’отелът с тон, който сякаш казваше: неблагодарник!
Херцог Дьо Ришельо хвана ръката на стария слуга и възкликна:
— Моля ви за извинение, господине, вие сте кралят на всички метр д’отели!
— А вие ме пъдехте!
— Ще ви платя сто пистола4 за тази бутилка.
— И още сто за пътните разноски, което ще възлезе на двеста пистола. Но монсеньор ще признае, че това е нищо.
— Ще призная всичко, което ви е угодно, а между другото от днес удвоявам възнаграждението ви.
— Но, монсеньор, това не бе необходимо, изпълних само дълга си.
— А кога впрочем ще пристигне вашият куриер, струващ сто пистола?
— Монсеньор да прецени дали съм си губил времето: кой ден монсеньор поръча вечерята?
— Мисля, че преди три дни.
— На куриер, който препуска с всички сили, са необходими двадесет и четири часа за отиване и двадесет и четири за връщане.
— Остават ви двадесет и четири часа, принце на метр д’отелите, какво сте направили с тях?
— Уви, монсеньор, изгубих ги. Идеята ми хрумна едва на следващия ден след деня, в който ми бяхте предали списъка на гостите. Сега да пресметнем времето, което ще отнеме сделката, и ще видите, монсеньор, че, искайки от вас времето до пет часа, аз моля само за точност.
— Как? Бутилката още ли не е тук?
— Не, монсеньор.
— Боже мой! Господине, ами ако вашият колега от Саверн е предан на господин принца Дьо Роан толкова, колкото вие на мен?
— Ами!
— Ако откаже да даде бутилката, както и вие бихте отказали?
3
Известният главен готвач на Луи XIV в двореца „Шантили“ се наричал сам майстор на кухнята. Историята гласи, че по време на празненство, организирано от Луи XIV, на което присъствали около 200 аристократи, Вател решава да приготви нова рецепта с риба. За съжаление доставката се забавя, а самият готвач — засрамен и огорчен, че не е задоволил каприза на краля — слага край на живота си, като се пронизва със сабя (на осем места според сведенията). Той оставя бележката: „Срамът е твърде голям“, но по ирония на съдбата в мига, когато се пронизва, рибата пристига — бел.ред.
4
Стара златна монета в някои романски страни; във Франция се е равнявала на 10 франка — бел.прев.