Над най-високата част на къщата се издигаше комин като гръмоотвод, на чийто връх се въртеше и блещукаше сияйна звезда.
Последният етаж на къщата би потънал незабелязан в тъмнината, ако не беше бледата светлинка, която обагряше два от трите прозореца, оформящи фасадата.
Другите етажи бяха навъсени и тъмни. Нима обитателите им вече спяха? Или закътани под завивките, правеха икономия на толкова скъпите свещи и така рядко намиращите се дърва през тази година? Все едно, тези четири етажа не проявяваха признак на живот, а петият не само живееше, но блестеше с известна преднамереност.
Да почукаме на портата, да изкачим мрачната стълба. Ето тя свършва на този пети етаж, където имаме работа. Към най-горния етаж води обикновена стълба покрай стената. На вратата виси краче от кошута, плетена рогозка и дървена закачалка обзавеждат стълбището. След като се отвори първата врата, ще влезем в мрачна и гола стая — това е тази, чийто прозорец не е осветен. Тя служи за преддверие и води към друга стая, обзавеждането и детайлите в която заслужават цялото ни внимание.
Плочи вместо паркет, грубо боядисани врати, три фотьойла от бяло дърво и жълто кадифе, един скромен диван, чиито възглавнички се бръчкаха поради изтъняването им.
Гънките и мекотата са бръчките и липсата на жизненост на един стар фотьойл: като нов той е отскачал и блестящите му цветове са преливали. С годините започва да следва госта си, вместо да го изтласква, а когато е победен, сиреч когато някой седне в него — той крещи.
Тук първо привличат погледа ни два портрета, закачени на стената. Една свещ и една лампа — едната върху кръгла трикрака масичка, другата върху камината — са поставени така, че да направят от тези два портрета два фокуса на светлината.
Мъж с шапчица на главата, с изопнато и бледо лице, с очи без блясък, със заострена брада, с плисирана яка около врата — това е първият от портретите, който изпъква поради широката си известност — ликът страхотно прилича на Анри III, крал на Франция и Полша.
Под него се чете надпис, изписан с черни букви върху зле позлатена рамка:
Другият портрет с наскоро позлатена рамка, старомодна като първата, но с по-свежи цветове, представлява млада дама с черни очи, с изящен нос, изпъкнали скули и сдържани устни. Тя е с прическа, или по-точно натоварена с градеж от коси и копринени панделки, до която шапчицата на Анри III изглежда като колибка до пирамида.
Под този портрет, също с черни букви, се чете надпис:
След като разгледахме угасналото огнище, бедните сиамски завеси на леглото, покрито с избеляла зелена дамаска, ако искате да узнаете доколко лицата от портретите са обитатели на този пети етаж, необходимо е само да се обърнем към една дъбова масичка, на която с подпряна на лакът лява ръка семпло облечена жена преглежда няколко запечатани писма и проверява адресите им.
Тази жена е оригиналът на портрета.
На три крачки от нея в полулюбопитно, полупочтително очакване дребна шестдесетгодишна старица, камериерка, облечена като възрастна гувернантка, придружителка на девица от Грьоз, очаква и следи.
„Жана дьо Валоа“ гласи надписът.
Но ако тази дама е от фамилията Валоа, тогава как Анри III, кралят развратник, сластолюбивото конте, понася дори от портрета подобна мизерия, щом тя се отнася не просто до особа от знатен произход, а засяга и неговото име?
Впрочем самата дама от петия етаж съвсем не опровергава произхода си, с който се гордее. Тя има бели и деликатни ръце, които от време на време стопля, като ги кръстосва и подпъхва под мишниците си. Има малки, изящни, дълги крака, обути във все още кокетни кадифени пантофки, които също полага усилия да сгрее, потупвайки по пода от плочки, студени като леда, който покрива Париж.
Тъй като студеният вятър свиреше под вратите и през цепнатините на прозорците, камериерката унило разтърсваше рамене и гледаше огнището без огън.
Но що се отнася до дамата, господарка на дома, тя продължаваше да брои писмата и да разчита адресатите.
Сетне, след прочитането на всеки адресат, правеше малка сметка.
— Госпожа Дьо Мизери, първа дама, отговаряща за тоалета и гардероба на Нейно величество. Оттук може да се разчита само на шест луидора, защото вече ми дадоха.
Тя въздъхна.
— Госпожа Патрикс, прислужница на Нейно величество — два луидора.
— Господин Д’Ормесон — аудиенция.
— Господин Дьо Калон — един съвет.
— Господин Дьо Роан — визита. И ще се постараем той да ни посети — каза младата дама, усмихвайки се. — Следователно оттук имаме осигурени осем луидора за осем дни — продължи тя все със същия монотонен глас.