Вдигна глава и рече:
— Госпожа Клотилд, отрежете фитила на тази свещ.
Старицата се подчини и отново застана на мястото си, сериозна и покорна.
Това беше нещо като инквизиция, която, изглежда, измори младата жена, и тя се разпореди:
— Потърсете, миличка, дали не е останала някоя угарка и ми я дайте. Отвратително ми е да горя лоени свещи.
— Няма — отговори старицата.
— Погледнете все пак.
— А къде?
— Ами в преддверието.
— Много студ влиза оттам.
— Ох! Хайде, тъкмо се звъни.
— Госпожата се мами — рече упоритата старица.
— Чух, госпожо Клотилд.
Като видя, че старата жена упорства, тя отстъпи, тихо мърморейки, както правят хората, които по някаква причина са допуснали по-нискостоящи да се разпореждат с тях — право, което не би трябвало да си позволяват. Тя отново се залови със сметките си.
— Осем луидора, четири от които дължа.
Взе перото и записа:
— Три луидора… пет луидора на господин Дьо ла Мот, за да изтърпи пребиваването си в Бар сюр Об. Клетник! Бракът ни не го направи богат, но търпение!
Тя пак се усмихна, но този път, оглеждайки се в огледало, поставено между двата портрета.
— Сега — продължи тя — пътуване от Версай до Париж и от Париж до Версай — един луидор.
Вписа и тази цифра в колонката на разходите.
— За преживяване за осем дни — един луидор.
Продължи да записва.
— Тоалети, карета, бакшиши за пазачите на дворците, към които се отправят молби — четири луидора. Това ли е всичко? Да съберем.
Но по средата на сметките тя прекъсна.
— Звъни се, казвам ви.
— Не, госпожо — отговори старицата, без да се помръдне, — не е тук, долу е, на четвъртия.
— Четири, шест, единадесет, четиринадесет луидора — шест по-малко, които липсват, и цял един гардероб за подновяване, и на тази стара грубиянка да й платя, за да я изгоня.
После изведнъж ядосано извика:
— Но, проклетнице, казвам ви, че се звъни!
И този път трябва да се признае, че и най-нечувствителното ухо би доловило призива отвън. При шума старата жена, най-сетне разбудена, се затича в преддверието, господарката й, пъргава като катеричка, прибра разпилените по масата писма и книжа, хвърли ги в едно чекмедже, обходи стаята с бърз поглед, за да се увери, че всичко е наред, и се настани на едно канапе в смирена и тъжна поза на изстрадал, но примирен човек. Но нека избързаме да ви кажем, че само крайниците й бяха спокойни. Очите й, пъргави, тревожни, бдящи, следяха огледалото, което отразяваше входната врата, докато ушите бяха нащрек да доловят и най-слабия шум.
Камериерката на младата дама отвори вратата, като мърмореше в преддверието.
Тогава се чу бодър и решителен глас:
— Тук ли живее графиня Дьо ла Мот?
— Графиня Дьо ла Мот Валоа? — повтори глухо Клотилд.
— Същата, мила госпожо. Вкъщи ли си е госпожа Дьо ла Мот?
— Да, госпожо, но е твърде неразположена, за да излезе.
По време на този разговор представената за болна не пропусна нито звук, а проследи всичко в огледалото и видя една жена да разпитва Клотилд, жена по всяка вероятност от висшите слоеве на обществото. Веднага стана от канапето и зае фотьойла, за да освободи почетното място за непознатата. Докато се преместваше, не видя как посетителката се обърна към площадката на стълбището и каза на друга, останала в сянка особа:
— Госпожо, можете да влезете, тук е.
Вратата се затвори и двете жени, които видяхме да разпитват как да стигнат до улица „Сен Клод“, се появиха при графиня Дьо ла Мот Валоа.
— За чие посещение да съобщя на графинята? — запита Клотилд, любопитно въртейки свещта пред лицата на двете жени.
— Съобщете за посещението на една дама от „Бон йовър“ — каза по-възрастната.
— От Париж?
— Не, от Версай.
Клотилд влезе при господарката си, а непознатите влязоха в осветената стая в момента, когато Жана дьо Валоа с усилие се надигна от фотьойла, за да поздрави много вежливо двете си гостенки.
Клотилд приближи другите два фотьойла, така че гостенките да имат избор, и се оттегли в преддверието с разумна мудност, което подсказваше, че ще подслушва разговора зад вратата.
5.
Жана дьо ла Мот дьо Валоа
Първата грижа на Жана дьо ла Мот, когато благопристойно вдигна очи, бе да види с кого си има работа. По-възрастната от двете жени, както вече казахме, беше на тридесет — тридесет и две години, изключително красива, макар че надменността, изписана на лицето й, естествено го лишаваше отчасти от обаяние. Поне Жана направи такъв извод от малкото, което забеляза върху лицето на посетителката.